Полунощ в стаята на сенките
- Автор: Робертс Нора
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Чизмарова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Полунощ в стаята на сенките». Краткое содержание книги:
— Не съм малко момиченце — възрази Лена. — Особено пък твоето.
— Не се дръж така, скъпа. Изминах толкова много път, за да те видя. Знам, че не бях добра майка, скъпа, но ще се реванширам.
Лилибет скочи и притисна ръка до сърцето си. Нокътят на кутрето на дясната й ръка бе невероятно дълъг и леко изкривен.
Нокът на пристрастена към кокаина, осъзна Лена без шок или съжаление. Сега вече знаеше коя бе любимата дрога на майка й.
— Допуснах няколко грешки, скъпа — продължи Лилибет с извинение в гласа. — Но трябва ме разбереш. Бях прекалено млада, когато ти се появи.
— Тази реплика вече си я използвала.
Лилибет зарови в яркочервената си чанта и извади смачкана кърпичка.
— Защо си толкова груба с майка си, кукличке? Защо искаш да разбиеш сърцето ми?
— Ти нямаш сърце. И не си моя майка.
— Носих те в себе си девет месеца — разгневено повиши глас Лилибет. — Девет месеца, в които непрестанно ми се гадеше, бях дебела като прасе и погребана в проклетото блато. А после агонизирах часове наред, докато те родя.
— И ме изостави след седмица. Уличните котки прекарват повече време с новородените си, отколкото ти с мен.
— Бях само на шестнадесет.
Точно този тъжен факт бе карал Лена да съжалява майка си години наред и да не я прогонва от сърцето си. Но накрая сърцето й просто бе загрубяло от непрестанните удари.
— Не си на шестнадесет от доста време. Нито пък аз. Няма да си губя времето в подобни спорове. Трябва да работя, а ти трябва да си ходиш.
— Но, бебче! — паникьосано извика Лилибет с разтреперан глас. — Трябва да ми дадеш възможност да оправя нещата. Ще си намеря работа. Мога дори да работя за теб известно време. Няма ли да е забавно? Ще поживея при теб няколко седмици, докато си намеря квартира. Ще си прекараме чудесно. Като истински приятелки.
— Не, няма да работиш за мен и няма да живееш тук. Допуснах тази грешка преди четири години. А когато те заварих да проституираш в дома ми, ти ме обра и изчезна. Не повтарям грешките си.
— Тогава бях много зле. Сега съм чиста, сладурче, кълна се. Не можеш да ме изгониш — изхленчи Лилибет и вдигна ръце умолително. — Нямам пукнат цент. Били взе всичко, което имах и избяга.
Лена предположи, че Били бе последният от използвачите, загубеняците и наркоманите, около които се въртеше майка й.
— Дори в момента си дрогирана — каза тя. — Да не мислиш, че съм сляпа? Или пък прекалено тъпа?
— Не съм! Взех съвсем малко, защото се притеснявах от срещата ни. Знаех, че си ми ядосана — разплака се Лилибет и от спиралата по очите й потекоха черни вади. — Трябва да ми дадеш възможност да се реванширам, Лена. Промених се.
— И тази реплика си използвала — мрачно процеди Лена, като извади петдесет долара от чантата си и ги пъхна в ръцете на майка си. — Ето. Вземи ги, купи си автобусен билет и изчезвай. Не се връщай повече. Тук няма място за теб.
— Не бъди лоша с мен, скъпа. Не може да си толкова студена.
— О, да. Мога.
Лена взе куфара на майка си, занесе го до вратата и го остави навън.
— Това е в кръвта ми. Вземи петдесетака. Няма да получиш повече. И изчезвай оттук. В противен случай, кълна се в Бога, аз ще те изритам.
Лилибет замарширува към вратата. Парите вече бяха изчезнали в чантата й. Тя спря и изгледа Лена с омраза.
— Никога не съм те искала.
— Значи сме квит. И аз никога не съм те искала.
Лена затръшна вратата в лицето на майка си, после спусна веригата и седна на пода, където заплака мълчаливо.
Беше сигурна, че се е успокоила, когато вечерта подкара към Мане Хол. Едва не бе отменила плановете за вечерята с Диклън, но реши, че ако го направи значи отдава прекалено голямо значение на майка си. А това щеше да изкара на повърхността болката в сърцето й.
Имаше нужда да заеме ума си с други неща, а нямаше да успее, ако си останеше у дома. Щеше да, изкара нощта някак си, а на сутринта Лилибет щеше да е изчезнала. От живота и от мислите й.
Помисли си, че къщата изглежда различна. Малки промени, които й придаваха по-реален вид. Беше приятно да я гледаш и да мислиш, че някои неща се променяха към по-добро.
През годините Лена бе смятала Мане Хол за мечтано място, погребано далеч в миналото. Сега, с новите небоядисани дъски и прозорците, част от които блестяха, а други тънеха в прах, виждаше напредъка на работата.
Диклън връщаше къщата към живот.
Предната градина все още изглеждаше дива, но безброй цветя цъфтяха в нея. А на терасата бе сложена огромна глинена саксия с бегонии.
Сигурно Диклън ги е посадил съвсем сам, помисли си Лена, докато отиваше към вратата. Беше от хората, които обичат да са отговорни за нещата в ръцете си. Особено когато ги смятаха за свои.