Полунощ в стаята на сенките
- Автор: Робертс Нора
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Чизмарова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Полунощ в стаята на сенките». Краткое содержание книги:
— Късмет? Не мисля така. Влязох в магазина, купих пръстен на Лена и после…
— Чакай! Чакай малко! Пръстен?
— Казах ти, че ще се оженя за нея — сви рамене Диклън. — Намерих подходящ пръстен. Не е лошо да си готов предварително. Но не е там работата…
— Според мен пък е точно там. Тя знае ли за това?
— Обясних й какво изпитвам и какво искам. Оставих я да поразмисли известно време. Може ли да се върнем на часовника?
— Добре. Винаги си бил упорит като муле. Давай.
— Влязох в магазина и реших, че искам часовник, защото моят се държи странно. После реших, че искам джобен часовник, макар никога да не съм носил такъв. По дяволите, дори не съм си помислял за такъв. А после видях този и разбрах. Знаех, че е бил негов. Знаех, че Аби му го е подарила за рождения ден. Знаех какво пише на гърба още преди да го обърна. Просто го чух в главата си.
— Не знам какво да мисля за това — каза Реми, като прокара ръце през косата си. — Нямаше ли нещо за хората, които докосват даден предмет и виждат образи? От миналото му или нещо подобно?
— Нарича се психометрия. Напоследък чета доста за паранормалното в свободното си време — обясни Диклън, когато видя намръщения поглед на Реми. — Но никога преди не ми се е случвало подобно нещо. Лена има теория, че това е свързано с прераждането.
Реми стисна устни и върна часовника в кутийката.
— Предполагам, че съм по-склонен да повярвам в това, отколкото в разни психарски истории.
— Ако е така, значи къщата, а сега и този часовник събуждат спомени от миналия ми живот. Адски странно.
— Цялата работа е странна от самото начало, скъпи.
— Ето и най-странното. Ако приема, че съм бил Люсиен, тогава знам, че Лена е била Абигейл. Но не знам дали трябва да я доведа в къщата и да оправя миналите грешки. Или пък да я държа далеч от Мане Хол и да разреша проблема по този начин.
Лена, готова да напусне апартамента си, за да отиде в бара, отвори вратата и се сблъска с друг проблем. С много стар проблем.
— Бебче! — извика Лилибет Симон и разтвори ръце.
Зашеметена от изненада, Лена не успя да отстъпи назад и ръцете се обвиха около нея като окови. Хваната в капан, сетивата й се изостриха като на хищник. Прекаленото количество парфюм не можеше да скрие миризмата на застоял дим. Лепкави слоеве лак за коса покриваха косата на майка й, боядисана в катраненочерно.
— Влязох първо долу и красивият младеж зад бара ми каза, че си още тук. Толкова се радвам, че те хванах!
Гласът на Лилибет прозвуча прекалено жизнерадостно.
— Позволи ми да те погледам — добави тя. — Кълна се, всеки път, когато те видя, си все по-хубава. Сладурче, трябва да седна за минутка и да си поема дъх. Толкова се вълнувам да те видя, че едва стоя права.
Лена забеляза, че майка й говореше прекалено бързо, а и вървеше прекалено бързо въпреки високите остри токчета на черните обувки, съчетани с яркорозов прилепнал клин. Тези знаци бяха предупреждение, че Лилибет бе променила наскоро любимия си вид дрога.
— Боже, какво си направила с това място! — възкликна Лилибет, като се отпусна на креслото, остави платнения си куфар до него и плесна с ръце, от което пластмасовите гривни на костеливите й китки издрънчаха. — Страхотно ми харесва. Отива ти, бебче. Наистина ти отива.
А е била красива на времето, помисли си Лена, загледана в майка си. Беше виждала снимките от младостта й. Но цялата тази красота бе изчезнала с времето.
— На четиридесет и четири години лицето на Лилибет бе съсипано от прекалено много алкохол, хапчета и твърде много мъже.
Лена нарочно остави вратата отворена и застана до нея. Звуците от движението по улицата и ароматите от пекарницата отсреща я държаха нащрек.
— Какво искаш?
— Да те видя, разбира се — отвърна Лилибет със смях, който звучеше като драскане на пирон по стъкло. — Ама че въпрос. Имах огромно желание да те видя, бебче. Знам, че си много заета, но прекарваме толкова малко време заедно. Затова се качих на автобуса и ето ме тук. Седни, скъпа, и ми разкажи за всичко, с което се занимаваш напоследък.
Лена потръпна от отвращение.
— Имам работа.
— О, можеш да отделиш малко време за майка си. Все пак, ти си собственицата на бара. Толкова се гордея с бебчето си. Вече си голяма и ръководиш свой собствен бизнес. При това се справяш адски добре — продължи тя, като огледа стаята.
Лена улови погледа й и усети коварството в него. Сърцето й се сви.
— Миналия път ти казах, че е за последно. Вече няма да ти давам пари.
— Защо нараняваш чувствата ми по този начин? — извика Лилибет и ококори пълните си със сълзи очи. — Искам само да прекарам известно време с малкото си момиченце.