Полунощ в стаята на сенките

Проклета да е, ако не му се възхищаваше за това.

Дори сега, макар да предпочиташе да се събуди в собственото си легло, се радваше, че е останала. Настроението й предишния ден бе лошо. Обикновено появата на майка й имаше този ефект върху нея. Но за няколко часа Лена бе забравила Лилибет и се бе отдала на удоволствието да е в компанията на Диклън.

Това беше достатъчно и трябваше да е достатъчно и за двама им, докато продължаваше. Срещата с Лилибет и бе напомнила категорично за обещанията, които си бе дала.

Да преуспее. Да живее така, както тя иска. И никога да не оставя надеждите, нуждите и желанията си в ръцете на друг човек.

Диклън щеше да си тръгне рано или късно. Всички го правеха. Но този път тя щеше да положи всички усилия да си останат приятели.

Затова трябваше много да внимава да не се влюби в него. И да внимава да не го нарани, докато вярваше, че я обича.

Лена сбърчи чело. Наистина чуваше пеене. Осъзна, че гласът на Диклън долита изпод душа.

„Минаха години, дете, и никога не се ожених. Бях верен на изгубената си любов, макар че тя е мъртва.“

Странна песен за човек под душа, помисли си тя, после осъзна, че си тананика рефрена заедно с него.

„След като балът свърши, след настъпването на сутринта“.

Учудена откъде ли в главата й се бяха появили тези думи, Лена се надигна и отиде до вратата на банята. Знаеше не само мелодията, но и текста. Тъжната история за липса на доверие и смърт.

Сърцето й заби лудо и тя усети пулса си в гърлото.

Танцуваше на лунната светлина, а къщата блестеше в нощта. Момиче в избеляла рокля от муселин и млад мъж в елегантен смокинг. Аромат на люляк, тежък и сладък.

Цветята ухаят толкова силно, че ти е трудно да дишаш. Главата ти се върти, докато танцуваш из градината.

Замаяна си от танца и от влюбването. Лена се олюля и протегна ръка, за да се хване за вратата. Но тя се отвори и Лена залитна напред.

— Хей! — извика Диклън, като я грабна енергично и я понесе към леглото, макар да бе още мокър от душа.

— Добре съм. Просто… просто загубих равновесие.

— Бебчо, пребледняла си като платно — каза Диклън, като я погали по косата. — Какво стана?

— Нищо.

Разкъсвана между объркването си и срама, Лена го бутна назад и седна.

— Станах прекалено бързо. А после, когато се протегнах към вратата и ти я отвори, загубих равновесие. Добре съм, скъпи. Просто ми е прекалено рано да съм будна.

— Ще ти донеса вода.

— Не се притеснявай. Ние от семейство Симон не припадаме лесно.

Лена прокара ръка по брадата му и осъзна, че песента, ароматът на люляк и замайването й бяха преминали.

— Е, признавам, че хубавото ти лице ме замайва малко — добави тя и се усмихна. — Остави ли ми топла вода.

— Вероятно не — отговори Диклън, като седна до нея. — Трябва да подменя бойлера. Но след половин час ще има достатъчно гореща вода и за теб.

— Хм. Чудя се какво ли мога да правя половин час — засмя се Лена и го дръпна в леглото.