Полунощ в стаята на сенките
- Автор: Робертс Нора
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Чизмарова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Полунощ в стаята на сенките». Краткое содержание книги:
Тя се зачуди дали не гледаше и на нея като на една от задачите си. Вероятно беше така. Но не успя да реши дали тази мисъл я развеселява, или дразни.
Без да й обръща повече внимание, тя влезе в къщата. Смяташе, че след като двама души са спали заедно един-два пъти, официалностите са излишни.
Първо усети аромата на лилии. Диклън беше купил великолепна старинна маса, няколко стола с високи облегалки и огромна керамична крава за фоайето.
Някои биха го нарекли глупаво, други — очарователно, но никой не можеше да го определи като безлично.
— Диклън? — извика тя, като влезе и излезе от салона.
После се пъхна в библиотеката и откри, че се приближава до камината и тежките свещници върху нея.
Защо ли и трепереха ръцете? Защо старите потъмнели свещници й се струваха толкова познати?
Всъщност в тях нямаше нищо особено. Вероятно бяха скъпи, но прекалено натруфени за вкуса й. Но все пак пръстите й докоснаха нежно всеки един от тях. Представи си тънките бели свещи в тях и усети мириса на разтопен восък.
Лена потръпна и излезе от стаята.
Продължи да вика името на Диклън, докато се качваше по стълбите. Тъкмо когато стигна до първата площадка, скритата в стената врата се отвори. Двамата с Диклън едва потиснаха писъците си.
Тя се разсмя с треперещ глас, притисна ръка към сърцето си и се вторачи в него. В косата му имаше паяжини, бузите и ръцете му бяха изцапани. Фенерът в ръката му потрепери.
— Господи, скъпи, следващия път просто ме застреляй и приключвай по-бързо.
— Същото се отнася и за теб — въздъхна Диклън, като дръпна паяжините от косата си. — Изкара ми акъла.
— Извиках няколко пъти, а после реших да се кача и да те намеря — обясни тя, като надникна над рамото му. — Какво има тук? Тайни коридори?
— Не, слугинските помещения. На всеки етаж има врата, затова реших да се поогледам. Интересно е, но е и адски мръсно — каза той, като погледна изцапаните си ръце. — Защо не отидеш да си приготвиш едно питие? Ще се поизмия малко.
— Може да приготвя и за двама ни. Ти какво искаш?
— Мога да пийна една бира — отговори Диклън, като се вгледа внимателно в лицето й. — Какво има, Лена?
— Нищо. Само дето едва не умрях от страх.
— Виждам, че си разстроена.
Тя се опита да се усмихне съблазнително.
— Може да съм мрачна, защото не си направи труда да ме целунеш за добре дошла.
— Или пък още ми нямаш доверие и смяташ, че само искам да се позабавлявам с теб — добави Диклън, като повдигна брадичката й. — Грешиш. Обичам те — каза той, после, когато тя не отговори, кимна и продължи. — Ще сляза след минутка.
Лена тръгна надолу по стълбите, но спря и заговори, без да погледне назад.
— Диклън, не мисля, че само искаш да се позабавляваш, но не знам дали имам онова, което търсиш.
— Анджелина, ти си онова, което търся цял живот.
Реши да не я притиска повече. Ако Лена искаше да се преструва, че не е разстроена и нервна, щеше да я остави на мира. Предложи й да се поразходят из градината.
— През всички отминали години в това място идваха какви ли не хора и после си тръгваха. А само за няколко месеца ти направи повече, отколкото който и да било друг през всичкото това време заедно — каза Лена, като се обърна назад, за да разгледа къщата.
Е, все още имаше много работа. Нуждаеше се от дърво и боя. Нови капаци на прозорците. Но вече не изглеждаше мъртва. Да, точно така. Къщата не бе изоставена, а просто мъртва преди пристигането на Диклън.
— Връщаш къщата към живот. В това има нещо повече от пари и труд.
— Би ли могла да живееш тук?
Очите й, стреснати, дори паникьосани, се вторачиха в неговите. Но погледът на Диклън остана спокоен.
— Имам си собствен апартамент — отговори Лена.
— Не те питах за това. Попитах дали би могла да живееш тук. Дали тук би се чувствала удобно, или идеята да делиш мястото с духове или спомени би те притеснила?
— Ако ме притесняваше, нямаше да дойда тук тази вечер само за да ме нахраниш. А, това ми напомня нещо. С какво ще ме храниш, скъпи?
— Ще се опитам да направя риба тон на скара — отговори Диклън, като извади джобния си часовник. — След малко — добави той, след като видя часа.
Лена бе омагьосана от часовника. Стомахът й се сви както бе станало, когато видя свещниците.
— Откъде взе този часовник?
— Открих го в един магазин днес.
Развълнуван от тона й, той й поднесе часовника.
— Познат ли ти се струва?
— Е, вече няма много мъже, които да използват такива часовници.
— Знаех, че е мой в мига, когато го видях. Мисля, че ти си ми го купила — обясни Диклън и забеляза как Лена потръпва. — Преди много, много време — добави той, като завъртя часовника, за да й покаже надписа на гърба.