Безсмъртие в смъртта
- Автор: Робертс Нора
- Серия: „В смъртта“ #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Прошкова
- Жанр: Криминальные детективы
Электронная книга - «Безсмъртие в смъртта». Краткое содержание книги:
И повече няма да й причинява болка. Ала беше прекалено страхлива, за да го направи — все пак бе само едно дете.
През онази нощ беше гладна и трепереше от студ. По време на едно от пиянските си изстъпления той беше повредил климатичната инсталация.
Отиде до паравана, поставен в единия ъгъл на стаята, зад който се намираше едно жалко подобие на кухня. Машинално удари с юмрук чекмеджето на шкафа, за да прогони хлебарките. Отвори го и напипа кифлата. Той сигурно ще я набие задето е изяла последната кифла. Но и без това боят беше неизбежен, затова малката реши да утоли глада си.
Изяде кифлата на няколко залъка и избърса уста с опакото на ръката си. Все още усещаше глад. Порови из чекмеджето и откри парченце мухлясало сирене. Предпочиташе да не мисли какъв гризач е отхапвал от него. Извади нож и грижливо се залови да го почисти.
В този миг външната врата се отвори. Обзета от паника, тя изпусна ножа на пода.
— Какво правиш, момиченце?
— Нищо. Събудих се и ми се припи вода.
— Събудила си се, а? — Тя забеляза, че очите му са помътнели, но не са изцъклени от изпития алкохол, и сърцето й се сви. — Сигурно ти е мъчно за татко. Ела да целунеш баща си.
Тя усети, че се задушава. Не можеше да си поеме въздух, а мястото между краката й, където той непрекъснато й причиняваше болка, сякаш запулсира.
— Боли ме корема.
— О, така ли? Татко ще го целуна и веднага ще ти мине. — Ухили се и понечи да я сграбчи, но внезапно усмивката му помръкна. — Пак си яла без да ме питаш, нали? Хайде, признай си!
— Не, не съм… — Не успя да довърши, защото той я зашлеви с всичка сила. Устната й се разцепи, очите й се насълзиха, но малката дори не потръпна. — Тъкмо се канех да ти приготвя вечеря…
Последва нов удар, който я зашемети и тя се строполи на пода. Преди да успее да се изправи, баща й се нахвърли върху нея.
Дочу писъци, собствените си писъци, защото юмруците му бяха безмилостни и й причиняваха неописуема болка. Ала болката не бе нищо в сравнение със страха от онова, което я очакваше, от онова, което щеше да й стори баща й.
— Татко, моля те! Моля те недей!
— Това ще ти бъде за урок. Изобщо не ме слушаш, никога не слушаш. А после ще ти направя нещо много, много хубаво.
Усети върху лицето си топлия му дъх, който, незнайно защо, миришеше на шоколад. Ръцете му разкъсаха износените й дрехи и жадно я заопипваха. Задиша учестено и сърцето на малката се сви от страх — добре познаваше този признак.
— Не! Боли! Боли ме!
Опита да се съпротивлява. Стисна бедрата си, закрещя и обезумяла от страх, се опита да издере лицето му. Той изрева от ярост и изви ръката й. Малката дочу ужасяващото изпукване на счупена кост…
— Лейтенант. Лейтенант Далас!
Тя изкрещя с цяло гърло и в просъница замахна. Сърцето й биеше лудешки, сграбчено от неизказания страх. Опита се да стане, краката й се преплетоха и тя се просна на пода.
— Лейтенант, събудете се.
Ив рязко се отдръпна, когато някой докосна рамото й, сви се на кълбо и се опита да сподави напиращите писъци и ридания.
— Всичко бе само сън — отчетливо произнесе Съмърсет. Както винаги лицето му беше безизразно. Само погледът му издаваше, че е научил грижливо пазената й тайна. Ала Ив беше потресена от оживелите спомени и не забеляза това. — Сънувахте — това е всичко — повтори икономът и предпазливо пристъпи към младата жена, сякаш бе хваната в капан вълчица. — Сънувахте кошмар.
— Да не си посмял да ме докоснеш! Махай се!
— Лейтенант. Знаете ли къде се намирате?
— Знам… къде… съм — задъхано произнесе Ив. Обливаха я ту горещи, ту ледени вълни, цялата трепереше. — Махай се! — Тя успя да застане на колене, притисна устата си с длани и започна да се полюшва напред-назад. — Изчезвай оттук!
— Ще ви помогна да седнете — рече Съмърсет. Помогна й да се изправи на крака и здраво стисна ръцете й, когато тя се опита да го отблъсне.
— Нямам нужда от помощ.
Съмърсет се престори, че не я чува. Виждаше в нея само едно наранено дете, подобно на неговата Марлена, което се нуждаеше от нежност и грижи. Опита се да не мисли дали дъщеря му е молила изнасилвача за милост, както го бе молила Ив. Помогна й да легне на шезлонга, отиде до гардероба и взе одеяло. Младата жена се опита да стане, зъбите й тракаха, очите й бяха изцъклени от преживения шок.
— Стой мирно! — нареди й той, пренебрегвайки всякакви условности. — Да не си посмяла да помръднеш.
Обърна се кръгом и отиде в кухненската ниша, където се намираше автоготвачът. Поръча успокояващ чай, извади носната си кърпа и избърса запотеното си чело. Не се изненада, когато забеляза, че ръката му трепери. Писъците на Ив го бяха накарали за миг да се вцепени от страх, сетне да се втурне към апартамента й.