Ловците

— Пожелавам ви приятен ден, господа — прекъсна го за пореден път Макгрори. — Срещата приключи.

Алварес стана. Имаше намерение да каже нещо, ала очевидно размисли.

— Приятен ден и на вас, господин посланик — успя да изрече той и излезе от кабинета, следван от Ордьонес.

Хауъл си помисли: „Не постъпи много умно, Макгрори.

Но пък, от друга страна, ми се струва, че Алварес и Ордьонес си тръгнаха убедени, че нямате представа какво се е случило в Такуарембо. Дори най-добрият актьор на този свят не би могъл да изиграе толкова истинско избухване като вас.

Това обаче съвсем не означава, че Ордьонес е убеден, че аз съм чист като сълза“.

— Моля те да ме извиниш за тази сцена, Хауъл — обърна се към аташето Макгрори. — Има моменти, в които трябва да изясниш позицията си без завоалираните приказки и заобикалки на дипломацията. Случаят го налагаше.

— Така е, господине — съгласи се Хауъл.

— Не смятам, че се налага да ти го казвам, но въпреки това ще те предупредя станалото тук да не напуска стаята.

— Разбира се, господине.

— Какви са отношенията ти с господин Дарби? — попита Макгрори.

— Какво имате предвид, господине?

— Близки ли сте? Приятели ли сте? Ако го попиташ, ще ти каже ли дали знае нещо за случилото се в имението?

— Познаваме се, господине, но в никакъв случай не може да се каже, че сме приятели.

— Нали и двамата работите за ЦРУ? Не споделяте ли сведения?

— Понякога, господине, в знак на добра воля му изпращам копия от докладите си до Агенцията — след като вие сте ги парафирали, господине. Той ми прави същата услуга.