Ловците
- Автор: Грифин Уилям
- Серия: The Presidential Agent #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Генчева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ловците». Краткое содержание книги:
Две жестоки убийства и милиони откраднати долари в скандала „Петрол срещу храни“ отвеждат Кастило и екипа му в отдалечено имение в Уругвай, където един от участниците в скандала е убит пред очите им. Кой е виновникът? Вероятно това са хората, готови да рискуват всичко, за да опазят тайните си. Въпреки това са оставили следа, която насочва ловците на Кастило към неочаквани разкрития. Лично президентът на Съединените щати е дал на ловците картбланш да стигнат до дъното на заговора.
— Няма проблем, Труман.
— Ако посланика го няма, предай информацията на мен.
Директорът кимна.
— Името Кастило говори ли ти нещо, Джон?
— Майор К. Г. Кастило ли?
Елсуърт кимна.
— Говори ми и още как — отвърна Пауъл. — Същият тип, който намери откраднатия „727“. Той пък какво общо има с цялата тази работа? В слуха за указа се споменаваше, че бил свързан по някакъв начин със случая Мастърсън.
— Няма да се изненадам, ако наистина има указ. Снощи посланикът беше в Белия дом и Кастило е бил повишен в чин подполковник лично от президента. Нека си остане само между нас, но посланикът ми каза, че ако президентът е бил папа, щял да провъзгласи подполковник Кастило за светец.
— Става все по-интересно! — зачуди се директорът. — Питам се защо цялата тази работа ми намирисва на случая с подполковник Оливър Норт?
— Сигурно защото и двамата са красавци, напористи млади офицери, които незнайно как се радват на пълното одобрение на главнокомандващите си — обясни Елсуърт.
— Сигурно си прав.
— Посланикът проявява личен интерес към подполковник Кастило — продължи Елсуърт. — Имам чувството, че го харесва и иска да му помогне с каквото може.
— Ами?
— Като казвам да му помогне, имам предвид да не му позволи да се набута в същата каша като Норт, така че колкото повече знае посланикът за местоположението и действията на подполковника, толкова по-добре. Дори слуховете могат да се окажат от полза.
— Разбирам.
— Джон, проблемът е, че и подполковник Кастило, и президентът могат да изтълкуват погрешно интереса на посланика. Най-добре ще бъде нито единият, нито другият да не разбират за интереса на посланика — май трябва да се изразя по друг начин — за бащинската му загриженост към подполковник Кастило и действията му.
— Разбирам те отлично. От време на време чувам разни неща. Ако попадна на нещо интересно, веднага ще ти съобщя. Ще кажа на когото трябва, много дискретно, разбира се, че се интересувам.
— В никакъв случай да не е в писмен вид, Джон. Не е нужно да се разчува.
— Не, разбира се. Имаш ли някаква представа къде се намира подполковник Кастило?
— Последно се чу, че пътувал към Париж. От Париж щял да пътува за другаде. Или Германия, или Унгария. Или за Южна Америка.
— Доста обикаля, а?
— Да, доста.
— Както вече казах, ще наостря уши и ще те държа в течение.
— Много ти благодаря. Посланикът ще ти бъде изключително задължен.
— Готов съм да помогна с каквото мога. Това ли е всичко?
— Има още нещо, Джон. По незнайни за мен причини посланикът е решил, че главният ти аналитик за отдел „Южна Америка“ май не е най-подходящият за целта избор.
— Нима? Това никак не ме радва. Можеш да предадеш на посланика, че лично ще се заема.
— Тя се казва Уилсън. Госпожа Патриша Дейвис Уилсън — уточни Елсуърт.
— Като спомена името, май си спомням, че преди време имаше някаква връзка с Кастило.
— Не може да бъде!
— Имаше нещо.
— Струва ми се, че посланикът ще остане много доволен, ако сложиш някой опитен играч на нейното място, и то по такъв начин, че когато я смениш, госпожа Уилсън да няма основание да подозира, че посланикът — или директорът на Централното разузнаване — са свързани с прехвърлянето й на нова длъжност.
— Разбира се.
— Той ще остане още по-доволен, ако му кажа, че в най-скоро време ще се заемеш с въпроса.
— Какво означава „в най-скоро време“, Труман?
— Вчера щеше да е най-добре.
Директорът на ЦРУ кимна, ала не отговори.
ПЕТ
Ресторант „Вила Ипика“
Жокейски клуб в „Санисидро“
Провинция Буенос Айрес, Аржентина
13:40, 5 Август 2005
Посланик Майкъл А. Макгрори не остана очарован от мястото, което колегата му, посланик Хуан Мануел Силвио, бе избрал за обяд.
Макгрори бе предложил да отидат някъде, където да проведат тих спокоен разговор на четири очи. Ако Силвио го бе помолил за същото и бе отишъл в Монтевидео, той щеше да покани Силвио или в резиденцията, или в някой ресторант, където можеха да се настанят в частна зала.
А той да го доведе чак тук — на трийсет минути път с кола — в този ресторант, дето приличаше на хале, пълен с изпаднали почитатели на конете.
„Може и да не са толкова изпаднали, мислеше си Макгрори, докато оглеждаше клиентите. Подозирам, че членството за Жокейския клуб е задължително, ако искаш да похапнеш в ресторанта“.