Ловците
- Автор: Грифин Уилям
- Серия: The Presidential Agent #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Генчева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ловците». Краткое содержание книги:
Две жестоки убийства и милиони откраднати долари в скандала „Петрол срещу храни“ отвеждат Кастило и екипа му в отдалечено имение в Уругвай, където един от участниците в скандала е убит пред очите им. Кой е виновникът? Вероятно това са хората, готови да рискуват всичко, за да опазят тайните си. Въпреки това са оставили следа, която насочва ловците на Кастило към неочаквани разкрития. Лично президентът на Съединените щати е дал на ловците картбланш да стигнат до дъното на заговора.
Макгрори се надигна бързо от бюрото и се отправи към вратата, усмихна се широко и протегна ръка.
— Сеньор Алварес — започна той. — Каква неочаквана изненада!
Алварес, дребен спретнат мъж, отвърна на усмивката.
— Господин Детуайлър е настинал — продължи Макгрори. — Много неприятно, но — не бива да го казвам — но се радвам, защото така имам възможност да изпия чаша кафе е вас.
— За мен е истинско удоволствие да се видя с вас, господин посланик — каза Алварес и крепко разтърси ръката на Макгрори. — Единствено се надявам да не обърквам натоварената ви програма.
— В програмата ми винаги има място за вас, сеньор Алварес — отвърна любезно Макгрори.
— Позволете ми да ви представя сеньор Ордьонес от Вътрешното министерство — продължи Алварес.
— За мен е удоволствие да се запозная с вас, сеньор. — Макгрори протегна ръка на Ордьонес. — Позволете да ви представя културния аташе, сеньор Хауъл.
Всички се здрависаха.
— Разбрах от сеньор Детуайлър, че посещението ви е напълно неофициално и приятелско — уточни Макгрори.
— Напълно — потвърди Алварес. — Знаех, че двамата с Ордьонес ще бъдем наблизо, и тъй като от доста време не бях виждал приятеля си Детуайлър, реших да се самопоканя на кафе.
— Много му се искаше да се видите — обясни Макгрори.
— Бихте ли предали най-искрените ми пожелания за бързо оздравяване? — помоли заместник-министърът.
— Тъй като посещението ви е напълно неофициално, както сам казахте, може ли да предложа сеньор Хауъл да остане да пие кафе с нас?
— За мен ще бъде истинско удоволствие — кимна Алварес.
— Заповядайте, седнете — покани ги Макгрори и посочи креслата и канапето до масичката за кафе. След това повиши глас: — Сеньора Обрегон, бъдете така любезна да ни донесете кафе и сладки.
Хауъл си помисли: „Няма начин тази работа да не е свързана с кървавата баня в Такуарембо — това не е никаква приятелска визита и както Алварес, така и Макгрори го знаят.
Алварес знае, че Детуайлър «е настинал», защото Макгрори е искал да говори с него, което, по всяка вероятност, е добре дошло за Алварес. В действителност е искал да разговаря с него, но по протокол заместник външният министър не може да звънне просто така на американския посланик и да си изпроси чаша кафе.
Да, на това му се казва протокол.
Ордьонес не е просто от Вътрешното министерство; той е главен инспектор на «Вътрешен отдел» в Националната полиция на Уругвай и Макгрори много добре знае този факт.
А пък Ордьонес знае — след като той знае, значи и Алварес знае — че не съм никакъв културен аташе.
Аз знам почти всичко, което се е случило в Такуарембо, но сеньор Надут пуяк няма ни най-малка представа, че американци — още по-малко че представителят на ЦРУ в посолството му — са замесени, тъй като Кастило реши да засекрети всичко и ми нареди — според президентския указ разполага с тази власт — да не обелвам и дума.
Всички лъжат — или крият по нещо — останалите, а останалите го знаят или поне предполагат.
На това му се казва дипломация.
Интересно колко ли време ще изчака Алварес, преди да повдигне въпроса?“
Не се наложи да чакат дълго — малко повече от пет минути — много по-малко, отколкото Хауъл предполагаше, за да повдигне Алварес наболелия въпрос.
— Докато съм тук, господин посланик — започна Алварес, — позволете ми да изразя личната си благодарност — официалната нота, разбира се, ще пристигне в най-скоро време — за сътрудничеството, което ни оказахте в Такуарембо.
— Не е нужно да благодарите — отвърна Макгрори, — тъй като научихме, че бедният човек е американски гражданин. Просто изпълнихме дълга си.
Алварес се усмихна, сякаш му беше забавно. Макгрори го наблюдаваше с огромно любопитство.
— Простете ми — продължи Алварес. — Съпругата ми често ми прави забележка, че се усмихвам в най-неподходящите моменти. В този случай се усмихвах — уверявам ви, че беше без всякакъв подтекст — на избора ви на думи.
— Какви думи? — попита Макгрори.
— „Бедният човек“ — уточни Алварес.
— Не ви разбирам, сеньор Алварес — отвърна Макгрори.
— Имаше един чудесен американски израз. „Ни чул, ни видял“.
— Да, наистина има такъв израз, сеньор Алварес. Означава, че никой не е чул и видял нещо вече казано и направено.
— Да, точно така е. Значи ни чул, ни видял. Всъщност говорим за две такива неща, като едното води до другото.
— Има и друг американски израз — вметна Макгрори. — „Да пукна, ако гъкна“. Момчетата — може би дори и момичетата — го казват, когато се заклеват да не разкрият нещо, което им е казано поверително. Да пукна, ако гъкна, сеньор Алварес.