Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция
- Автор: Лагерльоф Селма
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стоян Кайнаров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция». Краткое содержание книги:
В това решение на журито от 1909 г. съвсем не е казано всичко, но в него е казано най-главното за видната шведска писателка.
Селма Лагерльоф е родена през 1858 г. в малкото имение Морбака във Вермланд, Западна Швеция. От баща си тя наследява благородство на характера и любов към природата, хората и животните. Скована на легло от парализ на краката още като дете, тя много рано се запознава с фантастичните легенди, с които е тъй богата нейната родна страна. Заведена на лечение в Стокхолм, Селма е пленена от театъра и много скоро нейното решение е узряло:, тя ще стане писателка. Не тъй лесно е обаче изпълнението на това решение и трябва да изтекат много години, докато издаде първата си книга — „Сагата за Йоста Берлинг“ (1891 г.). Тя дълго е търсила подходящия стил и самобитните изразни средства, но затова пък още след тази книга е вече утвърдена и призната писателка. Нещо повече, успяла е да се освободи от господствуващия в западноевропейската литература натурализъм и е положила начало на ново литературно направление, условно наречено неоромантизъм. Естествено и тя, като всички други, не е могла да се освободи от известни влияния. Увличала се е, както пише самата тя, от Дикенс и Текери, Доде и Флобер. Ибсен и Бьорнсон, Тургенев и Толстой, Андерсен и Якобсен. Но тя не подражава никому и стилът й е действително новаторски.
След „Йоста Берлинг“ следват дълга редица книги — разкази, легенди и романи, — на брой повече от тридесет, и когато умира през 1940 г., Селма Лагерльоф е световно известна писателка, а произведенията й са преведени на около 40 езика.
Какво е характерното у Селма Лагерльоф? Хуманността, добротата, чисторърдечността, обичта към хората, животните и природата, състраданието към онеправданите и желанието ла им помогне, които отличават всичките и произведения — романи, легенди и приказки или битови очерци за живота на шведското село. Много често те ни се поднасят във формата на християнски морал, на проповед на християнските добродетели. Но като си спомним, епохата и средата, в която е живяла писателката, това не трябва да ни учудва. То не намалява литературната стойност на делото й, а мотивите на хуманност и вяра в човека, които звучат в нейните произведения, ги поставят на видно място в културното наследство на миналото. Ненапразно Максим Горки пише в едно свое писмо до писателката Л. А. Никифорова: „Позволете ми да ви посоча две писателки, които според мен нямат равни нито в миналото, нито в съвременността: Селма Лагерльоф и Грация Деледа…“
С тези черти се отличава и „Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция“. Покрай тях книгата има и грамадна познавателна и възпитателна стойност. В нея авторката се проявява не само като даровит писател, а и като опитен педагог. Но все пак най-ценното си остава нейната човечност, нейната сърдечност и топлота и това я прави любима книга на много поколения деца из целия свят.
Нека завърша със следните няколко думи, които Селма Лагерльоф отправя към милионите си малки читатели: „През своето пътуване момчето от Сконе се сблъсква с много премеждия, от които животните по земята и птиците в небето едва успяват да го спасят. Аз, която изпратих бедното момче на път, ще се радвам много, ако малките ми приятели го приютят в сърцата си.“
Как се ужасяваше Яро миналото лято, тогава още малко, пухкаво жълто патенце, всеки път, когато над тръстиките се понасяше възглас: „Цезар идва! Цезар идва!“ Като виждаше кучето на кафяви и бели петна, разтворило страшната си, пълна със зъби уста, да се промъква през тръстиката, струваше й се, че вижда самата смърт. Надяваше се само да не доживее часа, когато ще срещне Цезар очи в очи. Сега за свое нещастие беше попаднала в чифлика, в който живееше Цезар, и той стоеше наведен над нея.
— Ти пък коя си? — изръмжа той. — Как си попаднала тук? Ти не живееш ли в тръстиките?
Яро едва събра смелост да отговори.
— Не ми се сърди, че съм тук, Цезар! — каза тя. — Аз не съм виновна. Раниха ме и домакините сами ме настаниха в тази кошница.
— Тъй ли? Значи, те те настаниха тука? Тогава сигурно искат да те лекуват, макар че според мен по-добре ще направят да те изядат, щом са те хванали. Но във всеки случай тук, в къщи, царува мир. Няма защо да се боиш толкова. Това не е Токерн.
С тези думи Цезар се отдалечи и си легна пред запаленото огнище. Като разбра, че страшната опасност отмина, умората отново налетя Яро и тя потъна в дълбок сън.
Когато се събуди пак, пред нея имаше съд с каша и вода. Яро още се чувствуваше зле, но беше гладна и почна да яде. Като я видя, че яде, домакинята се приближи и я погали зарадвана. После Яро отново заспа. Много дни наред тя само спа и яде.
Една сутрин Яро се почувствува толкова добре, че излезе от кошницата и тръгна по пода. Но след няколко крачки падна и остана да лежи. Тогава Цезар дойде, раззина голямата си уста и я захапа. Яро помисли естествено, че кучето ще я убие, но Цезар я занесе в кошницата, без да й причини никаква болка. Оттогава Яро се изпълни с такова доверие към Цезар, че когато отново излезе от кошницата, отиде направо при кучето и легна до него. След това много се сприятелиха с Цезар и всеки ден Яро дълги часове спеше между лапите на кучето. Но към господарката Яро беше още по-привързана. Не изпитваше никакъв страх от нея и гальовно потриваше глава о ръката й, когато тя идваше да я храни. Въздишаше от скръб, когато господарката излизаше от къщи, и й казваше „добре дошла“ на своя собствен език, когато се връщаше.
Яро съвсем забрави колко се боеше по-рано от кучетата и от хората. Те й се виждаха добри и кротки и тя ги обичаше. Искаше й се да оздравее, за да отлети на Токерн и да разкаже на патиците, че старите им врагове не са опасни и че няма защо да се страхуват от тях.
Забелязала беше, че и хората, и Цезар имат спокойни очи които е приятно да гледаш. Единственото същество, чийто поглед я караше да изпитва боязън, беше домашната котка Клорина. И тя не й правеше нищо лошо, но в нея нямаше доверие. Освен това постоянно й натякваше, задето обичала хората.
— Ти си мислиш, че се грижат за теб, защото те обичат? — казваше Клорина. — Почакай само, докато се угоиш! Веднага ще ти извият врата. Знам ги аз тях!
Като всички птици, Яро имаше нежно и вярно сърце и много се смущаваше от такива думи. Не можеше да повярва, че господарката или пък малкото й момченце, което с часове седеше до кошницата, като бъбреше и се шегуваше с нея, ще й направят някакво зло. Струваше й се, че и двамата я обичат така, както тя ги обича.
Един ден, когато Яро и Цезар лежеха на обичайното си място пред огнището, Клорина седна на плочата над огнището и почна да се заяжда с дивата патица.
— Чудя се, Яро, какво ще правите вие, дивите патици, догодина, когато пресушат Токерн и го превърнат в ниви — каза Клорина.
— Какво говориш, Клорина? — извика Яро и скочи уплашено.
— Все забравям, Яро, че ти не разбираш говора на хората като нас с Цезар — отвърна котката. — Иначе щеше да чуеш как снощните гости разказваха, че ще пресушат Токерн и че догодина дъното на езерото ще бъде сухо като пода на стаята. Затова се чудя къде ще вървите вие, дивите гъски.
Тия думи толкова ядосаха Яро, че тя почна да съска като змия.
— Ти си зла като гмурец — викна тя на Клорина. — Само искаш да ме скараш с хората. Аз не вярвам да направят подобно нещо. Нали знаят, че Токерн принадлежи на дивите патици. Защо ще правят толкова много птици бездомни и нещастни? Ти сигурно измисляш всичко това, за да ме плашиш! Дано те разкъса Горго орелът! Дано господарката ти остриже мустаците!
Но макар че избухна така, Яро не можа да накара Клорина да млъкне.
— Така ли? Значи, ти мислиш, че лъжа? — каза тя. — Попитай тогава Цезар! Снощи и той беше в къщи. Цезар никога не лъже.
— Цезаре — обърна се Яро към него, — ти разбираш езика на хората по-добре от Клорина. Кажи ми, нали тя не е разбрала добре? Помисли си какво ще стане, ако хората пресушат Токерн и превърнат дъното на езерото в ниви! Тогава няма да има вече водни бълхи и гнили водорасли за големите патици, нито попови лъжички и личинки за патетата. Ще изчезнат и тръстиките, в които сега малките се крият, докато се научат да летят. Патиците ще трябва да се изселят оттук и да си търсят друго място за живеене. Но къде ще намерят такова хубаво убежище като Токерн? Цезаре, кажи, че Клорина не е разбрала!