Рейн-сан: Реквием за един убиец
- Автор: Эйслер Барри
- Серия: Джон Рейн (John Rain) #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Кодинова
- Жанр: Боевики
Электронная книга - «Рейн-сан: Реквием за един убиец». Краткое содержание книги:
Но точно тогава получава съобщение от бившия агент на ЦРУ Джим Хилгър: „Пленили сме приятеля ти Докс. Прави каквото ти се казва, иначе бившият морски пехотинец ще умре.“
Рейн не е сигурен, че Хилгър няма да убие Докс, след като изпълни поръчките му. И дали всичко не е капан за самия него?
От измамно спокойните плажове на Бали, през булевардите на Париж до градските каньони на Силиконовата долина и Ню Йорк Рейн трябва да се бори с възрастта си, враговете си и най-вече с убиеца вътре в себе си — битка, от която дори самият той не е сигурен, че ще излезе невредим.
Изкачих стъпалата и погледнах през стъклото на вратата, като вдигнах ръце и прилепих нос, тъй като светлината отвън не ми позволяваше да видя добре. Първото нещо, което забелязах, беше липсата на портиер. Браво на Ачинели — нямаше на кого да съобщава името си и да се обяснява, нито кой да го види и запомни. А може би това беше добре и за мен.
От вратата тръгваше тесен коридор, дълъг около шест-седем метра, минаваше покрай металните пощенски кутии и стигаше до асансьора. Флуоресцентно осветление. Нямаше камери. Още един плюс за Ачинели.
Отстъпих назад. Не се виждаха панти и отляво нямаше дръжка. Вратата се отваряше навътре. От лявата й страна имаше метален домофон. На него бяха залепени няколко стикера на „Федекс“ и пощите. Значи пощата и колетите са донесени преди — погледнах си часовника — единайсет и трийсет, поне днес. Преброих трийсет звънеца, на които посетителите звъняха, за да им отворят обитателите. До всеки имаше изписана фамилия. Прочетох ги набързо. Не ми говореха нищо и се съмнявах, че можеха да ми донесат някаква информация за последвалите събития.
Разходих се нагоре и надолу по улицата още два пъти, запаметявайки детайлите: къде аз или някой друг би могъл да застане, за да чака и наблюдава; кои магазини и заведения предлагат изглед към улицата; как са облечени хората и какво правят. Не беше много спокойно, но не беше и прекалено шумно. Беше още малко рано за обяд, а някои от магазините дори не бяха отворили. Ачинели вероятно предпочиташе посещенията по това време заради липсата на хора наоколо, но и заради удобното извинение, че „излиза на бизнес обяд“.
Върнах се при колата и с облекчение видях, че никой случайно преминаващ полицай не е забелязал нарушението ми. Обиколих няколко пъти квартала, за да циментирам подробностите в ума си, след това разширих обхода и включих в него по-голяма част от района. Накрая намерих място за паркиране на улица „Блийкър“, където спрях да изчакам, наблюдавайки трансмитера. В дванайсет и трийсет мерцедесът потегли. Последвах го от разстояние, в случай че Ачинели реши да спре някъде и се отвори възможност. Но се съмнявах да стане така. Отсъствието му можеше да се обясни с „двучасов обяд“. Едва ли искаше да отсъства по-дълго от офиса.
Оказах се прав. Върна се право на работа, мина покрай кабината на охраната точно в един часа.
Покарах наоколо известно време без някаква ясна цел, като разгледах мислено всички подробности — плана на района, изходите, потока хора, рисковете. Ачинели щеше да се върне в тайната квартира на улица „Мот“, сигурен бях в това. Можеха да го спрат само промяна в служебните му планове или невъзможността да измисли достоверно обяснение за двучасово отсъствие. Времето за обяд е много удобно. Какво от това, че секретарката може да се усъмни защо някои срещи се назначават директно, а не през нея? Дали би рискувала работата си с недискретен коментар пред толкова влиятелен човек като шефа й?
Спомних си куриера с велосипеда, когото бях видял, и усетих как в главата ми започна да се оформя план. Първо определих основните параметри, след това добавих и подробностите. Изследвах всички варианти и причинно-следствени връзки. Това, което измислих, ми хареса. Не беше идеално и криеше рискове. Но такива винаги имаше. Съмнявах се, че ще получа по-добра възможност от тази, която улица „Мот“ ми предлагаше.
Намерих магазин за велосипеди в Грейт Нек и купих от него най-евтиното колело с дванайсет скорости, което предлагаха, както и чифт дълги неопренови колоездачни ръкавици, шапка с отвор само за очите и каска, която да сложа върху нея, последна мода странично огледало, наречено „трето око“, което се закачаше за слънчевите очила, и закалена верига за заключване на велосипед с марка „Криптонайт Забрави-да-крадеш“. След това от магазин за офис оборудване си взех голяма кутия с топчета от стиропор. И накрая от една железария се сдобих с пила, четка и две кутии боя — черна и мръсно кафява. Избърсах отпечатъците от пръсти от всички покупки и след това ги пипах само с ръкавици.
В близкия парк, в който майки бутаха колички с бебета и люлееха по-големите си деца на люлки, размазах боята по цялата рамка на велосипеда. Започнах с черната, с която не се стараех особено. Исках просто колелото да изглежда старо, или все едно някой се е опитал да го превърне в по-непривлекателна цел за крадците. След това щях да изпиля серийния номер, докато на негово място не се получи дупка.
Движех четката напред и назад, напред и назад, а мислите ми се рееха. Разбира се, че не можех да не мисля за Коичиро. След като току-що го бях видял и знаех, че е толкова близо. А край мен чувах младите майки с деца как си бъбрят и се смеят, как си разменят клюки от всекидневието в квартала. Освен това бях прочел и за последствията от това, което сторих с Яник.