Рейн-сан: Реквием за един убиец
- Автор: Эйслер Барри
- Серия: Джон Рейн (John Rain) #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Кодинова
- Жанр: Боевики
Электронная книга - «Рейн-сан: Реквием за един убиец». Краткое содержание книги:
Но точно тогава получава съобщение от бившия агент на ЦРУ Джим Хилгър: „Пленили сме приятеля ти Докс. Прави каквото ти се казва, иначе бившият морски пехотинец ще умре.“
Рейн не е сигурен, че Хилгър няма да убие Докс, след като изпълни поръчките му. И дали всичко не е капан за самия него?
От измамно спокойните плажове на Бали, през булевардите на Париж до градските каньони на Силиконовата долина и Ню Йорк Рейн трябва да се бори с възрастта си, враговете си и най-вече с убиеца вътре в себе си — битка, от която дори самият той не е сигурен, че ще излезе невредим.
Добре. Слязох, заключих колата, прибрах айфона и ключовете в джоба си и тръгнах тихо след него. Вече не бях гневен. Нищо лично. Просто работа, както винаги. И знаех точно как да я свърша.
Беше на петдесет метра пред мен, вървеше бързо заради студа. На кръстовището със Седмо авеню пресече улица „Кристофър“ и се отправи на юг. Инстинктът ми подсказа, че отива към метростанцията на площад „Шеридън“. Ускорих крачка и минах по „Гроув“, за да го пресрещна.
Мина точно пред мен, когато се намирах на десет метра от Западна четвърта улица. Изостанах след него, но скъсих дистанцията. Прецених обстановката: среден трафик по Седмо авеню, никакъв по Западна четвърта. Шепа пешеходци, движещи се в двете посоки по Западна четвърта — говореха, смееха се, обичайното нюйоркско многоезичие. Пред магазините нямаше никой. Всичко си беше на мястото.
Вече се здрачаваше и ставаше по-студено. Хората вървяха с приведени глави, бързаха да се приберат за вечеря или просто да се спасят от студа. Никой нямаше да ме забележи, още по-малко да ме запомни, бях просто мъж с шапка и черни очила насред огромния метрополис.
Както и предполагах, тръгна надолу по стълбите на входа към метрото на площад „Шеридън“. Раздвижих си врата, ставите ми изпукаха, направих последен оглед зад себе си и също заслизах по стълбите. Беше чисто.
Последвах го до долу, стъпвах тихо с външната част на подметките си, сърцето ми биеше лудо. Бях на пет крачки зад него. Четири. Три.
Той зави зад ъгъла. Хвърлих поглед назад. Нямаше никой. Последвах го. Отново никой. Приближих се още една крачка. Разстоянието между нас беше идеално. Посягам към лицето му с една ръка, а с другата го прихващам за кръста. Повдигам го на пети, завъртам врата, извивам го, чува се пукане, той пада. Готово.
Бях на косъм да го направя, трябваше ми само рутинна команда на нервната система, един-единствен задействан синапс. В хиляди паралелни вселени вече го бях направил и всичко беше приключило.
Но тук, в този живот се поколебах. С очите си виждах празна спирка на метрото и идеална възможност за действие, а с ума си виждах Коичиро, който се смее на думите на мъжа. Дъхът ми заседна в гърлото и ръцете ми замръзнаха наполовина протегнати пред мен. Спрях се, стомахът ми се сви, а раменете ми увиснаха напред, сякаш влязоха в конфликт със залепналите за земята стъпала.
Гледах го как върви надолу по коридора и завива зад друг ъгъл. След това изчезна от погледа ми.
Върнах се при колата с разтреперани нозе. Влязох вътре, тръшнах се на седалката, зарових лице в дланите си и изведнъж се разтресох от плач.
Може би този човек беше за Коичиро като баща, или щеше да му бъде. Може би това е единственият баща, който синът ми някога ще има. И аз за малко не му го отнех. И защо? Защото убийството щеше да успокои някаква моя вътрешна болка?
Стоях така дълго време, чувствах се объркан, безпомощен и нещастен. Накрая се овладях. Запалих колата и си тръгнах, без да се обръщам назад.
22.
Намерих две интернет кафенета и проверих форумите. И в двата нямаше нищо. След това, подведен от някакъв глупав импулс, пуснах в „Гугъл“ Ян Яник, велосипед, Пало Алто. Първият резултат беше заглавната страница на „Пало Алто Дейли Нюз“. Зловещ инцидент, пишеше в статията. Велосипед. Нощ. Дъжд. Трагедия. Яник оставя вдовица и две малки деца, момче и момиче, за които в тежкия миг ще се погрижат роднини.
Прочистих браузъра и потрих очи. Нямах избор, припомних си. Залогът беше Яник или Докс. Яник или Докс.
Спрях в ресторант на „Хюстън“ и „Лъдлоу“, който се казваше „Деликатесите на Кац“. Храната беше добра, но ядох, без да изпитвам нито глад, нито удоволствие, само за да заредя тялото си с енергия. Накрая отидох с колата до Грейт Нек и се регистрирах в „Андрю“. Там си взех най-горещата вана, която можех да изтърпя, опитвах се да сваря напрежението си и така да го извадя от себе си.
След това легнах на леглото изтощен, но ми беше невъзможно да заспя. Хиляди фрагментарни образи и гласове изникнаха в ума ми, всеки един от тях беше алчен демон, който гризеше мозъка ми. Изведнъж насред тази ментална какофония се открои един глас, този на Дилайла, който ми разказваше за избора, как той бил вътре в мен и ме правел човека, който съм. Хванах се за нейния глас, последвах го и той заглуши всички останали.
И тогава за втори път тази вечер очите ми се напълниха със сълзи, този път заради слабата и плашеща надежда, че може би Дилайла е права. Че колкото и да е невероятно, макар и без да искам, бях потвърдил правотата й. И след като мога да го направя веднъж, значи мога и втори път. И трети дори.