Рейн-сан: Реквием за един убиец
- Автор: Эйслер Барри
- Серия: Джон Рейн (John Rain) #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Кодинова
- Жанр: Боевики
Электронная книга - «Рейн-сан: Реквием за един убиец». Краткое содержание книги:
Но точно тогава получава съобщение от бившия агент на ЦРУ Джим Хилгър: „Пленили сме приятеля ти Докс. Прави каквото ти се казва, иначе бившият морски пехотинец ще умре.“
Рейн не е сигурен, че Хилгър няма да убие Докс, след като изпълни поръчките му. И дали всичко не е капан за самия него?
От измамно спокойните плажове на Бали, през булевардите на Париж до градските каньони на Силиконовата долина и Ню Йорк Рейн трябва да се бори с възрастта си, враговете си и най-вече с убиеца вътре в себе си — битка, от която дори самият той не е сигурен, че ще излезе невредим.
Подпрях велосипеда на стената на жилищната сграда, вляво от вратата, точно откъдето Ачинели щеше да я отключи. Поставих кутията на земята и сложих веригата около рамката на колелото, но не я заключих. Не ми пукаше дали някой ще открадне превозното ми средство и със сигурност не исках да губя време да го отключвам, когато приключа. Просто трябваше да се правя на зает няколко минути, докато чаках Ачинели.
Бях обърнат на север към „Мот“, очаквах го да пристигне от южната страна, както и преди. Малкото огледало за обратно виждане ми даваше отлична гледка към улицата зад мен. Ачинели щеше да види гърба ми и щеше да реши, че не му обръщам никакво внимание.
След минута го видях да завива от „Принс“ и да се отправя към мен от моята страна на улицата. Отражението му ставаше все по-голямо в огледалото. От корема по цялото ми тяло се разля адреналин и сърцето ми заби силно. Погледнах напред и не видях никакъв проблем.
Наблюдавах го как се приближава в огледалото. Днес беше с черен костюм и жълта вратовръзка. Извади ключовете точно както последния път. Десет метра. Пет. Три.
Когато стъпи на първото стъпало, аз се изправих и взех кутията, като се правех, че ужасно ми тежи и ми е много трудно да я вдигна. Обърнах се към него. Той вече беше изкачил стълбите. Последвах го. Той сложи ключа в ключалката и го завъртя. Бях едно стъпало под него. Той бутна вратата и тя се отвори.
— Може ли да задържите за момент? — помолих и пристъпих през прага, като така не му оставих голям избор.
Видях как за секунда на лицето му се изписа колебание. Да пуснеш непознат в жилищна сграда в Ню Йорк, е немислимо. Но аз изглеждах напълно приемливо в това облекло, с каската и кутията. И щеше да е нелюбезно да не ми задържи вратата, да ме остави навън на студа с тежкия и неудобен за носене колет. Знаех, че някъде дълбоко в него инстинктите му подсказваха, че е странно, дето куриерът не звъни на апартамента, където носи доставката си. Но тъй като повече от всичко друго искаше да приключи по най-бързия начин този контакт и да се качи, като вдига възможно най-малко шум, си казваше, че със сигурност бих позвънил, но така се е случило, че съм го видял на вратата и съм се надявал, че той ще е достатъчно любезен да ми помогне…
— Разбира се — отвърна той и отстъпи вдясно, за да ми задържи вратата и да мога да мина.
— Благодаря — казах и погледнах напред над кутията.
Прав коридор с гипсова замазка, напълно празен. Единствено се опасявах някой да не слезе с асансьора или да влезе от улицата. Но малко преди пладне, посред работния ден и само с трийсет апартамента в сградата, рискът беше минимален, а ако се случеше, нямаше как да го избегна.
Пуснах кутията на пода до стената вляво от мен, пъшкайки, и така оставих съвсем малко място за Ачинели да мине. Изправих се, сякаш за да си почина, но го чаках да се промуши покрай мен.
Внезапно ме връхлетя изгарящо съмнение, което буквално ми изкара въздуха. В главата ми запрепускаха множество предчувствия, чието значение обаче ми беше кристално ясно и отекваше в черепа ми със силата на натиснат клаксон. Схванах цялото послание за част от секундата:
„Всичко това е капан. Няма любовница. Ачинели е един от тях. Направили са ти постановка, за да го проследиш до тук, където ще те премахнат.“
Завъртях се в посока, обратна на часовниковата стрелка, и застанах с лице към него. Вдигнах ръце, бях толкова сигурен, че са ми насочили пистолет или нож, та когато видях нещо в ръката му, не се спрях, а го избих с левия си юмрук. В мига, в който установихме контакт и предметът в ръката му изхвърча вляво от мен, видях какъв е: ключовете му, нищо повече. Мамка му!
Връзката прелетя във въздуха. Ачинели обърна глава след нея, за да я проследи с поглед, тя се удари в стената на коридора и падна на пода. Устата му бе широко отворена от изненада.
Мамка му! — помислих си пак. Параноята ми ме бе докарала до ръба. Капанът, който му бях устроил, беше идеален — само след половин секунда щеше да мине покрай мен и безгрижно да ми обърне гръб. А сега изражението му се втвърди, ръцете му се надигнаха нагоре, а тялото му се наклони наляво, задейства се старият инстинкт на войника. Той се приготвяше за битка.
Не се притеснявах дали ще успея да се справя с него. Знаех, че мога. Но ако проваля елемента на изненадата, ако той тръгне да се бие с мен, тогава нямаше как смъртта му да изглежда естествена.
Десетилетията опит и интуицията си казаха думата. Отстъпих назад и произнесох високо:
— О, Боже, извинявайте! Помислих… Помислих, че държите нож. О, Боже, пак тези спомени, не мога да повярвам. Веднъж ме обраха и… Толкова съжалявам.