Рейн-сан: Реквием за един убиец
- Автор: Эйслер Барри
- Серия: Джон Рейн (John Rain) #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Кодинова
- Жанр: Боевики
Электронная книга - «Рейн-сан: Реквием за един убиец». Краткое содержание книги:
Но точно тогава получава съобщение от бившия агент на ЦРУ Джим Хилгър: „Пленили сме приятеля ти Докс. Прави каквото ти се казва, иначе бившият морски пехотинец ще умре.“
Рейн не е сигурен, че Хилгър няма да убие Докс, след като изпълни поръчките му. И дали всичко не е капан за самия него?
От измамно спокойните плажове на Бали, през булевардите на Париж до градските каньони на Силиконовата долина и Ню Йорк Рейн трябва да се бори с възрастта си, враговете си и най-вече с убиеца вътре в себе си — битка, от която дори самият той не е сигурен, че ще излезе невредим.
Той ме погледна объркан и невярващ. Без съмнение част от ума му все още надаваше тревога, но ако бях опасен, защо отстъпих вместо да се впусна в нападение? Вече бях пасивен, дори сервилен, тонът ми беше извинителен и унизителен. Преди да успее да сглоби цялата картинка, предложих:
— Нека вдигна ключовете ви. Толкова съжалявам.
— Не! — извика той, ръцете му все още бяха вдигнати, а дланите — обърнати напред. — Не, всичко е наред. Аз сам ще си ги взема — обърна се и направи крачка към мястото, където бяха паднали ключовете.
— Не, наистина — продължих аз, като тръгнах към него, думите се лееха трескаво от устата ми. — Чувствам се ужасно. Не мога да повярвам, че пак го направих. Толкова се срамувам. В болницата ми казаха, че ако си пия лекарствата, няма да ми се случва, преди три месеца изпих последното хапче и как бих могъл да очаквам проблеми? Но май трябваше…
— Всичко е наред, не се притеснявайте — каза той, вече напълно убеден, че съм луд. Повече отвсякога искаше да се махне от мен.
Не спрях трескавия си монолог нито за секунда. Трудно е да говориш и нападаш едновременно. Обикновеният човек има нужда да подготви ума си, да се съсредоточи, дори само за миг. Ачинели би разпознал подобна подготовка, поне на определен етап, и затова налудничавата ми логорея му се струваше успокоителна в сравнение с това, от което се уплаши преди миг.
Вдигна ключовете си и мина с рамото напред покрай мен. Взираше се в лицето ми малко по-дълго от нормалното, но аз му показах ръцете си с дланите нагоре и дръпнах рамене назад, за да види, че съм безобиден, като през цялото време не спирах да бръщолевя.
Най-накрая извърна глава. В мига, в който се оказах зад гърба му, пристъпих напред, обвих с дясната ръка врата му и рязко го дръпнах към мен. Наруших центъра на тежестта му и той застана на пети. Свивката на ръката ми се нагласи до трахеята, плътта ми там беше достатъчно твърда, за да намери целта, но не достатъчно, за да счупи каквото и да било. Хванах левия си бицепс с дясната длан, подложих лявата ръка зад тила му и стиснах. Тази техника бях научил в „Кодокан“, знаех я като хадака джиме, голо душене, по-известна на Запад като приспиваща хватка.
Ачинели изсумтя и политна назад към мен, опитвайки се да си възвърне равновесието. Лявата му ръка задраска по десния ми лакът, но намери само хлъзгавия неопрен на дългата колоездачна ръкавица. Хвърли ключовете и посегна с дясната ръка, като инстинктивно я насочи към очите ми, а може да беше и отдавна заучен трик. Но аз скрих лицето си в рамото му и пръстите му се удариха в каската.
Всичко свърши за по-малко от пет секунди. Някои хора живеят малко по-дълго, някои умират по-рано, но никой не може да оцелее, след като каротисът е затворен и до мозъка вече не достига кислород. Ръцете му внезапно провиснаха и той се отпусна в хватката ми. Облегнах се на стената, като го подпирах с тялото си, и го задържах така.
Много внимавах колко притискам. Ако се разгорещях, можех да натисна прекалено силно и да оставя синини. Целта на този вид удушаване беше да лишиш мозъка от кислород. Всяко допълнително действие беше нежелателно, защото оставяше следи. Имах доста опит с хадака джиме от тренировките по джудо и винаги хватката ми се е удавала. Знаех точно колко да притискам.
Останах така, за да овладея дъха си, като не спирах да броя секундите. Някой можеше да слезе с асансьора или да влезе през вратата, но това не ме притесняваше. Ако станеше, просто щях да пусна Ачинели, да изляза и да се оправям с Хилгър и всичко останало после. Във всеки случай не можех да направя нищо, за да контролирам или предотвратя подобна случка. Знаех как да реагирам, ако възникне, и това беше достатъчно.
Представих си какво предстои: любовницата ще му звънне по мобилния, след като никой не й вдигне, ще слезе долу. Или пък някой съсед ще го намери. Няма следи от насилие — не е прострелян, няма рани от нож или тъп предмет. Затова и няма оправдание да се харчат пари за аутопсия. Никой няма да задава въпроси, разбира се, той е уважаван човек, семейството му ще иска всичко да приключи възможно най-бързо, за да не излязат подробности къде е умрял и какво е правил там. Причината за смъртта ще остане неизвестна и вероятно ще бъде вписана в смъртния акт като емболия или някоя подобна щуротия, с която докторите помагат на близките да намерят покой, когато няма друго обяснение.
След четири минути знаех, че вече нищо не може да го съживи. Положих го на пода и надникнах навън. Две жени с вълнени палта и кожени наушници минаха покрай мен, смееха се на нещо, може би, че отиват толкова рано на обяд. Изчаках ги да се отдалечат. Наоколо не се виждаше никой друг. Добре.