Рейн-сан: Реквием за един убиец
- Автор: Эйслер Барри
- Серия: Джон Рейн (John Rain) #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Кодинова
- Жанр: Боевики
Электронная книга - «Рейн-сан: Реквием за един убиец». Краткое содержание книги:
Но точно тогава получава съобщение от бившия агент на ЦРУ Джим Хилгър: „Пленили сме приятеля ти Докс. Прави каквото ти се казва, иначе бившият морски пехотинец ще умре.“
Рейн не е сигурен, че Хилгър няма да убие Докс, след като изпълни поръчките му. И дали всичко не е капан за самия него?
От измамно спокойните плажове на Бали, през булевардите на Париж до градските каньони на Силиконовата долина и Ню Йорк Рейн трябва да се бори с възрастта си, враговете си и най-вече с убиеца вътре в себе си — битка, от която дори самият той не е сигурен, че ще излезе невредим.
О, я стига, помислих си. Какви ги вършиш? Нямаш ли си достатъчно грижи на главата?
Да, но бях много близо. Стана ми ясно още в мига, в който пристъпих в мразовития Ню Джърси от летището „Нюарк“. Не че щях да й позвъня на вратата. Просто… щях да паркирам край нея, за малко. До апартамента й на улица „Кристофър“. Дори няма да слизам от колата. Само ще си седя и ще мисля, ще почувствам какво е да съм близо до сина си. Не е кой знае какво, нали? Хората вършат и по-странни неща. Ходят на гробищата, коленичат пред паметниците, украсяват земята над костите с цветя. Защо, ако не за да осъществят някаква бегла връзка с бягащите сенки от миналото? Това щеше да е същото. Само за малко. За да се почувствам близо. Да си припомня отново онзи кратък безвъзвратно загубен миг, в който държах детето в ръцете си.
Видях свободно място на изток от „Уейвърли“ и реших, че е предзнаменование. Паркирах колата и нагласих страничното огледало така, че да виждам апартамента й в седемнайсететажната сграда отпреди Втората световна война на една пресечка зад мен. И последния път, когато идвах тук, също беше толкова студено. Спомних си всичко от тогава. Всяка дума.
„Когато порасне, ще му кажа, че си мъртъв. Така или иначе това възнамерявах да сторя. А ти наистина си мъртъв. Наистина.“
А дали вече е пораснал достатъчно? Дали вече му е казала, че бащата, който сега се намираше на сто метра от него, е умрял преди той да се роди и никога не е съществувал за сина си?
Въздъхнах. Исках да мисля за Коичиро, не за Мидори. Спомних си изречение, което бях прочел някъде: „Забравяш какво искаш да си спомняш и си спомняш това, което искаш да забравиш.“
Какви ги вършех, по дяволите? Скоро щеше да се стъмни. Бях уморен, а исках да стана утре призори, в случай че Ачинели има навика да се буди рано. Трябва да вървя.
Но останах още няколко минути, за да наблюдавам сградата и прозорците, които знаех, че са нейни. Исках да изтрия миналото с гума и да променя настоящето. Само няколко детайла, няколко различни решения и вероятно сега щях да мога да мина покрай портиера, да му кажа кой съм, да нося подарък под мишница и да знам, че синът ми и майка му ме очакват с нетърпение.
Хвърлих поглед към екрана на айфона. Колата на Ачинели не беше помръднала. Добре, време беше да вървя. Да проверя форумите, да хапна набързо и да лягам да спя.
Вдигнах поглед и видях двама души да вървят към мен от другата страна на улицата, между тях крачеше малко дете. Всички носеха шапки и ръкавици заради студа. Азиатка и бял мъж, а детето се смееше и се люлееше, хванато за ръцете им. Премигнах и се взрях по-силно, след това инстинктите ми проработиха и се сниших на седалката. Беше Мидори. А детето беше Коичиро.
Сърцето ми заби силно. Погледнах отново, разкъсван от противоречия. Исках да гледам, но исках и да се крия. Копнеех да сляза от колата, но също така и се страхувах. Мразех се за това и се срамувах от колебанията си. А кой беше белият мъж, който вървеше с Мидори и държеше сина ми за ръка? Седях приведен, умиращ от страх и безсилие. Видях ги, като минаха покрай мен от другата страна на улицата, после как стоят и си говорят пред блока на Мидори. След минута мъжът се наведе и я целуна. Не беше дълга целувка, но в нея имаше интимност и фамилиарност, които ме разгневиха. Мъжът се приведе още по-ниско и каза усмихнат нещо на Коичиро. Коичиро се засмя, след това мъжът се обърна и си тръгна. Мидори и Коичиро го погледаха още малко, после влязоха в сградата.
Гневът внезапно ме напусна и на негово място се настани хладна кристална яснота. Мъжът беше без кола. Можех да оставя своята тук, да сляза и да го проследя. Бях с шапка и очила, никой нямаше да запомни лицето ми. Носех и ръкавици, така че нямаше да оставя и отпечатъци. Нямах нужда от време или специален контрол над околната среда, защото смъртта не трябваше да изглежда естествена. Не исках да изглежда естествена, а каквото си е — анонимен човек без лице се приближава изотзад и чупи врата на жертвата си, а след това изчезва незабелязано още преди трупът да е паднал на асфалта.
Мидори, разбира се, щеше да разбере. Но какво би могла да направи? Нямаше как да ме намери. Как би могла да ме накаже? Да не ми дава да се виждам с Коичиро? Да му каже, че съм мъртъв? Добре, да му каже, ако още не е. Тогава ще й покажа какво значи мъртъв.
Гледах мъжа в страничното огледало, докато вървеше по улица „Кристофър“. Сигурно щеше да хване метрото. Можех да го проследя надолу по стълбите, след това да завия с него, ако пред нас няма никой — бам! Повалям го и продължавам да вървя, качвам се на улицата по други стълби. Връщам се в колата и изчезвам като призрак за пет минути.