Рейн-сан: Реквием за един убиец
- Автор: Эйслер Барри
- Серия: Джон Рейн (John Rain) #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Кодинова
- Жанр: Боевики
Электронная книга - «Рейн-сан: Реквием за един убиец». Краткое содержание книги:
Но точно тогава получава съобщение от бившия агент на ЦРУ Джим Хилгър: „Пленили сме приятеля ти Докс. Прави каквото ти се казва, иначе бившият морски пехотинец ще умре.“
Рейн не е сигурен, че Хилгър няма да убие Докс, след като изпълни поръчките му. И дали всичко не е капан за самия него?
От измамно спокойните плажове на Бали, през булевардите на Париж до градските каньони на Силиконовата долина и Ню Йорк Рейн трябва да се бори с възрастта си, враговете си и най-вече с убиеца вътре в себе си — битка, от която дори самият той не е сигурен, че ще излезе невредим.
Можеш, казвах си отново и отново, устните ми произнасяха думите като молитва, като заклинание. Можеш. Можеш. И дишайки в ритъма на тази безмълвна мантра, стиснал я като своята последна и единствена надежда, най-накрая заспах.
23.
Станах в пет часа на следващата сутрин. Първото нещо, което направих, беше да проверя трансмитера. Колата на Ачинели не беше помръднала — все още си стоеше пред къщата в Сандс Пойнт. Взех си душ, обръснах се, облякох се и слязох в ресторанта да закуся. Държах айфона включен пред мен, докато ядях, в случай че Ачинели потегли нанякъде по-рано, отколкото предвиждах.
В шест часа започнах да снова по шосе 25А и междущатската магистрала между Минеола и Сандс Пойнт. В шест и трийсет трансмитерът се размърда. Не бях изненадан. Ачинели беше постигнал всичко сам и с много труд, а за това се изискваше силна амбиция. Не очаквах да отиде на работа в девет и да си перфорира талона.
Гледах на дисплея как колата му се движи по „Сиърингтаун“, след това го последвах по междущатската магистрала. Трафикът вече беше доста натоварен в другата посока към Ню Йорк и предположих, че едно от предимствата да живееш в Сандс Пойнт и да работиш в Минеола беше, че винаги хващаш по-слабо натоварената лента.
Докато го следвах, се надявах, без особено много да залагам на тази надежда, че може да спре за тоалетна, да се отбие в любимото си ресторантче или на някое друго място, което да ми даде възможност да остана за няколко минути насаме с него. От междущатската магистрала той продължи на юг по Северното щатско шосе, след това по „Ийст Джерико“. Всичко по план, от дома до офиса. Подминах го, когато махна на охраната пред паркинга, след това го видях как влиза вътре.
Взех си сандвичи и плодове от супермаркета и се върнах в хотелската стая. Ако Ачинели останеше през цялото време в офиса си, се очертаваше дълъг ден, в който можех само да наблюдавам дисплея и да чакам.
Но малко преди единайсет той тръгна. Отидох до колата, като не свалях поглед от айфона. Ачинели пое на запад по междущатската магистрала към Ню Йорк. На шосето, свързващо Бруклин и Куинс, се доближих до него достатъчно, за да видя колата му, и останах на такава дистанция и на моста „Уилямсбърг“. След това и в центъра. Интересно.
Проследих го до Деланси, между нас имаше само няколко коли. Къде отиваш? — чудех се. На същото място като вчера ли?
Очаквах да завие надясно по „Бауъри“ и да остави колата на същия паркинг, на който го видях и предния ден. Но той продължи по „Кенмейър“, след това наляво по „Мот“, точно в обратна посока. Зави надясно по „Брум“, пак надясно по „Кросби“ и спря на паркинг между „Спринг“ и „Принс“. И изведнъж пъзелът се нареди. Знаех защо отива там.
Минах с колата покрай паркинга, завих надясно по „Хюстън“, след това отново надясно по „Мот“ и излязох на пресечката, на която го бях видял предния ден. Спрях на ъгъла на „Мот“ и „Принс“, но не го забелязах да идва. Ако грешах, значи вече съм го изгубил и няма да мога да го прехвана, докато колата не започне отново да се движи. Но бях сигурен, че не греша. Всички признаци бяха налице, само дето аз се разсейвах с мисли за Мидори и Коичиро и не ги бях забелязал досега.
Ачинели имаше любовница.
Защо иначе беше още с екипировката за голф, когато го видях вчера? Защо бързаше, първо пеша, а после и по магистралата? И не пазаруваше тук, а носеше нещо на любовницата си.
Представих си го: казва на съпругата си, че ще играе голф в клуба и наистина играе, защото е важно да го видят там другарчетата му и без да знаят нищо, да гарантират за него и да му осигурят алиби. Но остава само за девет дупки, не за осемнайсет. Това му дава един-два часа прозорец. Иска да ги оползотвори максимално, затова дори не се преоблича. Всъщност, той има намерение да остане със същите дрехи, защото трябва да се прибере с тях у дома по-късно. Забавя се при любовницата си прекалено дълго и бърза да се върне, преди жена му да е заподозряла нещо.
А защо днес паркира другаде? Всичко у Ачинели ми подсказваше, че се чувства удобно в познати стереотипи — това беше глупаво от негова страна, бих казал, защото освен че Хилгър го искаше мъртъв, богатството и положението му го правеха привлекателна жертва на отвличане. Но днес нарочно подмина паркинга на „Бауъри“ и отиде на друг, който беше почти километър по-далеч. Защо направи тази промяна и защо точно сега? Дали защото не искаше един и същ служител да го вижда всеки път, когато идва тук?
И преди се бях сблъсквал с подобно нещо. Когато голяма част от работата ти се състои в това да следваш незабелязано хора и да разгадаваш моделите им на поведение, от които можеш да се възползваш, виждаш много работи, които остават скрити за външния свят. Наркотици. Проституция. Хазарт. Извънбрачни връзки. Скрита хомосексуалност. Пристрастявания и импулсивни действия, копнежи и лъст. Истинският живот, самоличността ни, тъмните константи на природата ни.