Рейн-сан: Реквием за един убиец
- Автор: Эйслер Барри
- Серия: Джон Рейн (John Rain) #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Кодинова
- Жанр: Боевики
Электронная книга - «Рейн-сан: Реквием за един убиец». Краткое содержание книги:
Но точно тогава получава съобщение от бившия агент на ЦРУ Джим Хилгър: „Пленили сме приятеля ти Докс. Прави каквото ти се казва, иначе бившият морски пехотинец ще умре.“
Рейн не е сигурен, че Хилгър няма да убие Докс, след като изпълни поръчките му. И дали всичко не е капан за самия него?
От измамно спокойните плажове на Бали, през булевардите на Париж до градските каньони на Силиконовата долина и Ню Йорк Рейн трябва да се бори с възрастта си, враговете си и най-вече с убиеца вътре в себе си — битка, от която дори самият той не е сигурен, че ще излезе невредим.
Отворих кутията с кафява боя и се заех с нея. Слънцето леко напичаше, но въпреки това беше студено. Родителите на Мидори бяха покойници, тя нямаше братя или сестри. Ако нещо се случи с нея, кой щеше да се грижи за Коичиро? Само Мидори знаеше, че аз съм му баща. Дори и да беше споделила с някой друг, той нямаше как да ме намери. Какво щеше да се случи тогава със сина ми? Кой щеше да поеме грижата за него?
Ръката ми се спря насред движението и аз останах неподвижен известно време, смразен от внезапно прозрение. Всичко е било пред очите ми и аз го бях пропуснал. Бях прекалено вторачен в спонсорството на ЦРУ за компанията на Яник, това ми беше проблемът. На мен ми изглеждаше като връзка, а може да е било само за отвличане на вниманието.
Кой щеше да поеме грижата? В статията пишеше, че за съпругата и децата на Яник ще се погрижат роднини. Кой обаче? Баби и дядовци? Братя? Сестри? Чичовци? Лели? Които и да бяха, те представляваха парчета от пъзел и смъртта на Яник ги пренареждаше. Може би новото им разположение беше крайната цел на Хилгър.
Довърших велосипеда. Веднага щом изсъхна, го хвърлих в багажника и поех към Обществената библиотека на Гейт Нек, откъдето пратих съобщение на Канезаки:
„Кои роднини се грижат сега за семейството на Яник? Родители, братя, сестри, кои? Имена, адреси и най-вече — какво работят. Сравни новите данни с всичко, което имаме дотук. Хилгър може да е търсил вторичен ефект.“
През следващите четиридесет и осем часа не се случи нищо особено. Продължих да следя Ачинели, но той повече не излезе от офиса през работно време, а вечер се прибираше право у дома. Предположих, че е прекалено зает и няма време за любовни срещи, или пък не може да си измисли достоверно оправдание. Получих съобщение от Канезаки. Пишеше, че проверява следите, които съм му дал, но нищо повече.
Започвах да се притеснявам. Хилгър ми бе дал пет дни, оставаше ми още един. Помислих си дали да не му се обадя и да поискам пак да говоря с Докс. Но реших да не го правя. Хилгър едва ли е пристъпил към действие: нуждаеше се от Докс, поне докато не приключех с Ачинели. Освен това точно в момента щеше да е му е прекалено лесно да ми откаже. Не бях лишен от лостове, но трябваше да ги използвам пестеливо.
Сутринта на последния ден чаках в беемвето край парка „Сара Д. Рузвелт“ на около десет пресечки от апартамента на улица „Мот“ и следях показанията на екрана на айфона. Паркирах на това място, след като проследих Ачинели до офиса му, както обикновено, но той не беше помръднал от там. Вече минаваше единайсет и започвах да си мисля, че може да се наложи да се свържа с Хилгър и да поискам още време. И точно тогава малката светлинка, която представляваше колата на Ачинели на дисплея, се задвижи просто ей така. Хайде, помислих си. Ела тук. Чака те малко обедно удоволствие.
Видях как тръгна на запад по междущатската магистрала, след това по шосето, свързващо Бруклин и Куинс. Но когато стъпи на моста „Уилямсбърг“ вече бях сигурен.
Прикрепих малкото странично огледало на слънчевите си очила и слязох от колата. Почти всеки сантиметър от тялото ми беше покрит — термобельо, боти, вълнено поло, яке, шапка с отвор за очите, неопренови ръкавици. Преметнах веригата на врата си, сложих си каската върху шапката, а кутията с топчета от стиропор поставих на земята. Извадих велосипеда от багажника, подпрях го на колата и се огледах. Няколко души играеха баскетбол в парка. На близката улица имаше строеж. Никой не ми обръщаше внимание. Изчаках пролука в трафика, както и да се разредят групите пешеходци, след това вдигнах кутията за найлоновото въже, с което я бях вързал, и тръгнах пеша, бутайки велосипеда. Кутията беше голяма и неудобна, но вътре имаше само стиропор, затова бе лека като перце. Бях махнал всички етикети от нея, беше съвсем чиста и нямаше как да се разбере какво нося вътре.
На две пресечки от мястото, където оставих колата, се качих на велосипеда и поех с него по „Мот“, управлявайки го с една ръка. Приличах на един от многото куриери, облечен дебело, за да се защити от студа, с верига за заключване на велосипеда около врата, върху старо колело, боядисано грозно, както правят обикновено куриерите, за да не им крадат превозните средства. Движех се бавно по улицата и проверявах всички горещи точки, всичко ми се струваше на мястото си. Както и последния път, когато бях тук, дневната светлина се отразяваше в стъклото на пътната врата и правеше коридора зад нея невидим от тротоара. Домофонът отново беше накичен със стикери от доставчици и аз доволно кимнах, защото нещата, за които трябваше да се тревожа, намаляваха с едно.