Пиратът (С черен лъв на мачтата)

„Човек в морето!…“

Извадиха го, но не беше човек, а труп, съсечен с жесток удар през средата. Почти всички го познаха — беше беловласият по вид и благороден по душа началник на пощенския неф.

„Убит е съвсем наскоро — произнесе се Тихо. — Дори не е изстинал напълно.“

И сякаш да отговори на неизречените им въпроси, наблюдателят се провикна отново от мачтата:

„Кораб в залива. Мога да се закълна, че е дромонът на нашия приятел Ангела на Добрата Сполука.“

Кривич се огледа. И тъй като бе отраснал по тези места, веднага се досети какво е станало.

„С пълни сили към катаргата — заповяда той. — Пленили са нефа, но тъй като дромонът гази много дълбоко за реката Иракли201, сигурно са спрели тук, а са отвлекли нефа навътре. Напред! Трябва да разберем какво е станало.“

Когато наближиха, вероятно ги забелязаха и от дромона, понеже от него спуснаха лека еднодръвка и двамина загребаха към брега.

„Влад! — извика Кривич на кръмчията си. — Към ладията!“

С ловка маневра Влад застигна с „Кротушка“ ладията, връхлетя върху нея и я разцепи на две. Единият от гребците направи знак, че иска помощ и го извлякоха. Но другият продължи да плува към брега.

„Не трябва да го оставим да съобщи за нас“ — рече Кривич.

Докато стрелците да си приготвят лъковете и стрелите, Влад измъкна верния си нож и го метна почти без да се цели. Секунда по-късно ножът застигна плувеца и се заби в тила му…

Хвърлиха канджите и бързо завладяха дромона на каталана. Неговите хора не само не оказаха никаква съпротива, докато ги връзваха, но и без заплахи и уговорки разказаха случилото се. Кривич веднага заяви, че ще отиде да помогне на хората от нефа и обяви, че ще вземе със себе си само доброволци. Всички до един от кораба му пожелаха да го последват; дори галоерите, свободни оими, се въоръжиха и наскачаха в лодките. Така на двата закачени един за друг кораба останаха само дузина пазачи, всички останали поеха към устието на Иракли.

Вече на сушата, те за по-малко от четвърт час стигнаха до тежко пострадалия и изоставен неф. А гласовете, които се носеха иззад дюната, им подсказаха какво става оттатък. Кривич обаче, воден от желание да не се пролива излишна кръв, заповяда да останат там в засада, а отиде сам — точно навреме, за да извика своето „Аз съм недоволен, ди Буенафортуна!“

… Междувременно с помощта на хората си баронът успя да измъкне затиснатия си в дънера меч. И макар уж да беше барон и рицар, той съвсем не прояви готовност да отговори на благородството с благородство — без предупреждение той улови отново меча си с две ръце и се хвърли срещу съдружника си. Сега обаче вече имаше насреща си въоръжен противник, а не безгрижно седнал човек.