Кръвта на богомолката
- Автор: Чайковски Адриан
- Серия: Сянката на умелите #3
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Кръвта на богомолката». Краткое содержание книги:
Слезе от гондолата и най-старшият сред капитаните му притича и козирува.
— Не оказаха съпротива, сър. Никаква. Даже не са въоръжени като хората, ако не броим ножовете и тук-там по някой ловен лък. Разбира се, в тунелите може да се крият други.
— Каква е официалната им позиция? Да преговарят ли искат? Какво е това, капитане — капитулация или примирие? — Тегрек обичаше да слуша гласа си и тук суетата му беше оправдана: гласът му беше плътен, звучен и компенсираше недостига на коса и ръст.
— Една жена говори от тяхно име, сър — каза презрително капитанът. — Знаели, че не могат да се мерят с нашата войска, затова щели да приемат доброволно властта на императора, така каза.
— Но ти не й вярваш — отбеляза Тегрек. Личеше, че капитанът, ветеран с много битки зад гърба, не би имал нищо против да размаха меча. — Историята познава доста случаи, капитане, когато, било от прагматизъм или от искрен ентусиазъм, общности и градове са капитулирали пред имперските легиони без никаква съпротива. Мухородните и бръмбарородните например, които са разумни и миролюбиви хора. Днес Империята за пръв път си има работа с молецородни, вярно, но те се славят като мъдри хора, така че защо да не направят единственото разумно нещо?
— Сър, те се славят и като хитри и коварни — каза капитанът, сякаш това беше най-тежката обида на света.
— Очакваш засада в тъмното? Е, не е изключено. — Тегрек упорито си напомняше, че наистина не е изключено. Основата, върху която стоеше, плановете, които беше начертал, всички те подлежаха на промяна. — Само че ние можем да им подпалим нивите и да им спретнем продължителна обсада, да ги уморим от глад, да заличим барелефите им, дори да докараме конощипородни, които да разкъсат скалата с голи ръце. И те го знаят, капитане, защото не са глупави. Ще разговарям с водачите им и ще им разясня нашите условия — гарнизон, данъци и прочие. Предпочитам да спестя на Империята ресурсите по една обсада и живота на войниците й.
Капитанът кимна, макар да личеше, че не е убеден докрай.
— Онази жена каза, че водачите им — не запомних как точно ги нарече — ви чакали, за да ви предложат официално капитулацията си.
„Скрири“ — спомни си Тегрек и думата ускори пулса му.
— Много добре, капитане — каза спокойно той. Раека застана до него, носеше меча му. — Не виждам причина да се бавим повече, така че — водете ме при тях.
Най-напред го заведоха при молецородната, която говореше от името на Тарн — крехка жена със сива кожа, горе-долу на неговата възраст. Облечена беше в елегантните роби, каквито, изглежда, носеха повечето молци с що-годе висок социален статут. Толкова безцветни бяха всичките — сив камък, сива кожа, сиви дрехи, бели очи и тъмни коси. Тази жена обаче беше привлекателна по екзотичен начин, а той трябваше да поддържа репутацията си на сладострастник, както сред собствените си хора, така и сред робите. Не и Раека обаче, нея — никога. Тя беше твърде ценна, за да я използва и захвърли.
Понеже знаеше, че цялата войска го наблюдава, Тегрек хвана с една ръка брадичката на молецородната и повдигна главата й, за да се наслади демонстративно на лицето й в анфас, а после и в профил. Каза с тих глас, който нямаше да стигне отвъд личната му охрана:
— Ти си Зареа значи?
— Да, губернаторе — отвърна тя.
— И… скририте чакат, така ли?
— Нямат търпение да се насладят на компанията ви, губернаторе.
Личеше си, че е на нокти. Не се бяха срещали очи в очи досега, но Тегрек беше получавал толкова много съобщения лично от нея и от нейните мистери, че все едно я познаваше лично. Ясно долавяше несигурността й зад гордото предизвикателство на думите.
— Заведи ме при тях — нареди той.
Молците бяха запалили лампи за негово улеснение. Много мило от тяхна страна. Осветената пътека го отведе до голям амфитеатър. Публика нямаше. Синкавобелият светлик на фенерите хвърляше сенки по празните каменни скамейки. В дъното на помещението го чакаха трима молецородни, и тримата възстари. Тегрек плъзна поглед по лицата им, но не успя да разчете нищо там. Можеше само да гадае дали тръпнат в страх от промяната, която носеше със себе си, дали са изпълнени с презрение към него и хората му, или плетат козни как да му забият нож в гърба.