Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката
- Автор: Хайсмит Патриция
- Язык: болгарский
- Переводчик: Екатерина Михайлова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката». Краткое содержание книги:
А Джерард запълваше промеждутъците.
28
Гай седна на работната си маса, върху която грижливо бе подредил книгите и бележките си за болницата, и за момент усети слаб прилив на сила и сигурност — така човек повторно изпитва вече преживяно чувство.
Миналия месец беше измил и пребоядисал всичките лавици за книги, беше дал за чистене килима и пердетата и така бе изтъркал кухничката, че порцеланът и алуминият блеснаха. Докато изливаше съдовете с мръсна вода в умивалника, си бе помислил, че всичко е от чувство за вина, ала тъй като през нощта не можеше да спи повече от два-три часа, и то само след физическо натоварване, реши, че е по-изгодно човек да се умори, като почисти дома си, отколкото да кръстосва градските улици.
Погледна още неразтворения вестник на леглото, стана и набързо го прелисти от край до край. Ала още преди шест седмици вестниците бяха престанали да споменават за убийството. Беше се погрижил да унищожи уликите — водата в тоалетната отнесе нарязаните пурпурни ръкавици, балтонът. (Хубав балтон, отначало си помисли дали да не го даде на просяк, ала каква подлост се изискваше, за да дадеш палтото на убиец дори на един просяк!) Раздра и панталоните на парчета и едно по едно ги изхвърли на боклука. А лугера полетя във водата от моста Манхатън. От друг мост изхвърли обувките. Не се бе отървал само от малкия пистолет.
Отиде до бюрото да го погледне. Попипа го — твърдостта му подействува успокоително. Единствената улика, от която не се бе отървал — но ако го откриеха, тя щеше да им е предостатъчна. Съвсем точно знаеше защо го бе задържал: пистолетът беше негов, беше част от него, с тази трета ръка бе извършил убийството. Беше той като петнадесетгодишен, когато го бе купил, беше той, когато бе обичал Мириам и го бе държал в квартирата им в Чикаго — сегиз-тогиз го изваждаше, когато се чувствуваше най-вглъбен, най-удовлетворен от себе си. Със съвършената си бездушна логика той бе най-ценното от него самия. Хрумна му, че със способността си да убива прилича на него.
Ако Бруно посмееше отново да го потърси, и него щеше да ликвидира. Сигурен бе. И Бруно щеше да го разбере. Бруно винаги успяваше да разгадае мислите му. Сегашното мълчание на Бруно му носеше по-голямо облекчение, отколкото мълчанието на полицията. Всъщност изобщо не се тревожеше да не би полицията да го открие, никога не се бе тревожил. Тревогата открай време бе вътре в него — той се бореше със себе си и тази борба бе толкова мъчителна, че вероятно би приветствувал намесата на закона като избавление. Законът на обществото бе по-либерален от закона на съвестта. Би могъл да се яви и да си признае пред закона, ала признанието изглеждаше дребна работа, жест и нищо повече. Дори лесен изход, бягство от истината. Ако законът го екзекутираше, това също щеше да бъде жест и нищо повече.
— Не храня особено уважение към закона — така бе казал на Питър Ригс преди две години в Меткалф. А и защо трябваше да храни уважение към един правилник, според който той и Мириам бяха съпруг и съпруга? — Не храня особено уважение към църквата — самонадеяно бе казал на Питър, а бе едва петнадесетгодишен. Разбира се, тогава имаше предвид баптистите в Меткалф. Сам бе открил бог на седемнадесет години. Откри го чрез собствените си разцъфващи дарби, както и чрез усещането си за единството на всички изкуства, после на природата, накрая на науката; на всички творчески сили, въвеждащи порядък в света. Вярваше, че не би могъл да си върши работата, без да вярва в бог. А къде бе вярата му, когато извърши убийство?
Извърна се притеснен и застана срещу работната си маса. Изхриптя тежко, през зъби, и припряно, нетърпеливо прекара ръка през устата си. Все някога нещо щеше да се случи, предусещаше го, нещо щеше да го сполети, някакво по-тежко наказание, някакво по-горчиво прозрение.
— Не страдам достатъчно! — неволно шепнешком изрече той. Ала защо шепнешком? Срамуваше ли се? — Не страдам достатъчно! — Произнесе го с нормален глас и се огледа, сякаш очакваше някой да нададе ухо. И би го изкрещял, ако не бе доловил нотка на молба, а се смяташе за недостоен да моли когото и да е за каквото и да е.
Ето да вземем например новите му книги — красивите нови книги, които си бе купил днес, — все още можеше да мисли за тях, да ги обича. Въпреки това му се струваше, че отдавна ги е зарязал на масата — като собствената си младост. Трябва незабавно да се захваща за работа. Бяха му възложили да проектира една болница. Погледна намръщено купчинката бележки, които вече бе натрупал, оградени от светлината на телескопичната му лампа. Това, че му бяха възложили болницата, изглеждаше някак недействително. Скоро щеше да се събуди и да разбере, че изминалите седмици бяха плод на въображението, лъжлив съм. Болница. Не му ли подхождаше повече дори от затвор? Навъси се, озадачен от безумните криволици на съзнанието — преди две седмици, когато се бе захванал с болничния интериор, нито веднъж не го бе споходила мисълта за смъртта, мислеше единствено за категоричните изисквания на здравето и лечението. Внезапно се сети, че не бе споделил с Ан за болницата — затова поръчката му изглеждаше недействителна. Ан беше мярката му за реалност, не работата му. Ала защо не й бе казал?