Убийствен бизнес
- Автор: Кенеди Дъглас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Димитър Добрев
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Убийствен бизнес». Краткое содержание книги:
В края на петата седмица от програмата попитах Нанси Ауербах:
— Има ли някакъв начин да попречим на работодателите да се обаждат в Потолм-Рутан?
— Само ако заличиш напълно „Компютърен свят“ от автобиографията си.
— Това ми се струва добра идея.
— И как тогава ще обясниш последните четири години? Служба във Френския чуждестранен легион?
— Бих могъл да кажа, че, не знам, че съм учил, че съм пътувал…
— Така ще изглеждаш като застаряващ битник — не като разумен професионалист, преминал трийсетте. Както и да е, да кажем, че някой те наеме въз основа на автобиография, която не включва „Компютърен свят“, а по-късно открие, че си работил там четири години? Ще те изритат по задника, преди да си успял да си поемеш дъх. Съжалявам, Нед — както ти казах в Ден Първи, това ще бъде трудна задача. Но мога да ти дам един съвет.
Аз свих рамене.
— Престани да преследваш всичко възможно в областта на Трите щата. Започни да си мислиш за преместване. Както виждам нещата, една малка организация във второразреден или треторазреден град може да си затвори очите пред историята с Креплин, за да привлече някого с голям опит като теб. Особено ако успееш да ги убедиш, че тогава си бил под екстремално напрежение.
— Кариерата на жена ми е изцяло базирана в Ню Йорк — казах аз. — Тя няма да поиска да напусне града.
— Откъде можеш да знаеш — учуди се Нанси Ауербах, — докато не я попиташ?
Но аз не исках да я питам — защото за мен идеята да си намеря работа извън Ню Йорк, беше признаване на поражението. Щеше да бъде като понижение във второстепенните лиги след дълга кариера с Янките, а аз все още не исках да правя такава стъпка назад. Нещо повече, отношенията между мен и Лизи определено не бяха достатъчно наред и даже не можех да си помисля да повдигна въпроса за потенциално преместване от Манхатън. Само за седмица след уволнението последното ми плащане се изпари — беше изядено от дребните ми нужди като дела ми от януарския наем, последната телефонна сметка, две хилядарки и половина, които изпратих, за да платя здравната си осигуровка за следващите дванадесет месеца.
Това беше преди месец. От тогава станах издържан мъж: разчитах финансово на Лизи за всичко.
И всичко наистина означаваше всичко. Когато в края на януари Чеиз Манхатън Банк започна да вдига шум търпението ни се изчерпва и ме заплаши с юридически действия, за да си върнат краткосрочния заем от двадесет и пет бона (е, бях пропуснал шест поредни месеца). Тогава взех радикално решение. Ликвидирах всичките си останали авоари (акции, спестявания, остатъците от моите 410 К) и изплатих целия заем наведнъж. Но това означаваше, че дължа двадесет и две хиляди на най-различни хора от бизнеса с пластмасови пари. Нещо по-тревожно, нямах никакви собствени пари.
Лизи ме убеди да погася заема към Чейз Манхатън. Тя винаги се ужасяваше от факта, че разчитам на краткосрочни заеми, за да финансирам изключително разточителните си навици.
— Най-важното точно сега е — каза тя — да изчистиш колкото можеш повече задължения и повече да не се набутваш на червено. Не се тревожи — аз мога да издържам и двама ни докато намериш нещо.
Пъблик рилейшънс никога не са били сред най-добре платените служби. И макар че Лизи беше важна клечка във фирмата си, заплатата й след облагането с данъци беше осемстотин долара седмично. Не беше зле докато работехме и двамата — но след като станахме семейство с един работещ, с нейните три хиляди и двеста на месец не можехме да стигнем далеч. След като платяхме наема от две и двеста за апартамента, ни оставаха само хиляда кинта на месец за храна, дрехи и отопление. Яденето навън остана в миналото, такситата — абсолютен лукс. Лиших се от такива излишни предмети като клетъчния си телефон (върнах го в компанията, от която го бях взел на изплащане). Едно кино седмично стана единствената ни вечер навън (освен, разбира се, ако Лизи не забавляваше клиенти за сметка на компанията). И всяка сутрин в понеделник тя ми оставяше по 100 долара джобни пари.
Заслужаваше безгранично уважение заради това, че нито веднъж не се оплака от мизерното ни финансово състояние. Докато аз, от друга страна, се чувствах все по-виновен заради своята зависимост.
Една събота, след около пет седмици в Програмата, се разхождахме из Сохо и спряхме да погледнем едно красиво черно дамско костюмче във витрината на Агнес В.
— Прекалено скъп парижки шик — каза Лизи.
— Страхотно ще ти отива — отбелязах аз.