Убийствен бизнес
- Автор: Кенеди Дъглас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Димитър Добрев
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Убийствен бизнес». Краткое содержание книги:
— Кой стои зад заглавието?
— Транс континентал комюникейшънс. Чувал ли си за тях?
Да. Търгаши на най-ниско ниво. Издатели на такива полезни списания като Супермаркетът днес, Интернационални зъбни технологии и Избор на видео. Не точно Конде Наст — и пословично стиснати, когато дойде време да плащат на служителите си.
— Че кой не е чувал за Транс континентал? — казах аз. — Заплатата свястна ли е?
— Както казах, не е висшата лига.
— Четиридесет?
— Тридесет и пет. Плюс седем процента комисиона от всички продажби. Пълна медицинска осигуровка след шест месеца. И три бона възнаграждение за преместването, които ще изплатят няколко сметки.
Точно както си мислех — сделка под стандарта, привлекателна само за наистина отчаян човек. Като Айвън. Или като мен.
— Чувал съм и за по-лоши заплати — казах аз, опитвайки се да звуча оптимистично.
— Повярвай ми, не се заблуждавам, мислейки си, че това е сделка за Ролс Ройс. И за да ми излезе сметката, ще трябва да продавам поне за петстотин хиляди годишно. Но, хей, това поне е работа. Все някакво бъдеще.
Той вдигна чашата си с домашно кианти и я чукна в моята.
— И двама ни чакат добри времена, Нед.
Искаше ми се да го попитам: Какви добри времена? Както ми се искаше и да го обидя заради това, че е подредил веригата от събития, които ми струваха работата в Компютър Америка. Но — както винаги с Айвън — аз реших да не излизам на пътеката на войната. Бях преценил, че трябва да предизвикам Питърсън на прага му — да намекна, че имам нещо против него — и си платих една жестока цена. Както и да е, това беше първият път след смъртта на Нанси, когато Айвън изглеждаше поне малко доволен от живота и аз определено нямаше да му разваля деня.
— Вече близо ли си до приземяването? — попита ме той.
— Пекат се няколко неща — отговорих неопределено. — Не съм притеснен.
Естествено, лъжех като циганин. И през следващите четири седмици тревогата ми се усили. Защото аз не само не успявах да се приземя; не получавах и един-единствен намек за възможности за работа. Не че не се опитвах. Мотаех се целенасочено в Джерард Флин асоусиейтс от осем и тридесет всяка сутрин докато най-накрая затвореха офиса в седем вечерта. Имах си своя собствена работна станция в техния Информационен отдел и (когато не се учех как да си продам задника на практическите упражнения) прекарвах по-голямата част от деня, ровейки из мрежата в търсене на перспективи за работа. Трябва да съм изпратил над сто автобиографии до всички големи компании, издаващи списания (Хърст, Конде Наст и Мърдок — получих отговор от всички, в който ми съобщаваха, че в момента нямат свободни места за продавачи) до лъскавите издания, специализирани в аудио/видео/камери/електроника, до около две дузини големи маркетингови агенции. И отново никакъв шанс — макар че директорът по продажбите на Стерео ревю поне беше достатъчно свестен да ми се обади в моя тъй наречен офис (работната ми станция си имаше директна линия), за да ми каже, че е впечатлен от автобиографията ми.
— Вие сте точно човекът, когото търсим — каза мистър Стерео ревю. — Отличен опит в продажбите на елитния пазар — точно това, което ние правим тук. Проблемът е, Нед — и това е причината, поради която реших да ви телефонирам, че се обадих на Личен състав в Потолм-Рутан, тъй като те са били последните собственици на „Компютърен свят“. Е, онзи тип ми каза, че си нападнал началника си и после си бил арестуван заради нападението. Моля ви, кажете ми, че това не е вярно.
— Обвиненията бяха оттеглени. И причината, поради която ударих онзи тип…
— Значи наистина си нападнал някого по време на работа?
— Имаше смекчаващи вината обстоятелства…
— Не ми пука какви обстоятелства е имало, Нед. Просто не мога да наема някого с подобно петно в досието.
— Ако просто бих могъл да обясня…
— Съжалявам, Нед. Впечатляваща автобиография, но… откъде да знам, че пак няма да удариш някого?
Беше съвсем очевидно, че не можех да стигна по-далеч от едно писмо със Съжалявам, няма свободни места и в другите сто компании, до които бях писал. Винаги когато директорът на Личен състав провереше служебното ми досие, от Потолм-Рутан му казваха едно и също: Не се приближавайте до него, ако си цените зъбите. Разбира се, знаех, че ще стане така — но напразно се надявах, че някой просто може да забрави да направи тази проверка.