„Алекс, братко, щом четеш това, значи съм успял. Искаше да се измъкнеш преди мен, нали? Гадняр такъв. Въобразяваш си, че не знаех ли? Но смятам да ти помогна. Бог ми е свидетел. Просто вече не издържах. Не се вкисвай, ще те чакам. Каквото и да има там горе. Ще ида да проверя. Край на номерата. Край на Худини. Беше добър приятел. Когато видя майка ти, ще й го кажа.
Твой приятел Кефи“
По бузите ми се стичат сълзи. Удрям се по лицето. Не помага. Скубя се. С една ръка, после с двете. По-силно. Още по-силно. Усещам как кожата поддава и косата се изтръгва. И през цялото време издавам звук като псе, скимтящо на улицата. Блъснала ме е кола, която после е отпрашила. Костите ми са счупени. Кефи ме е прегазил.
Изправям се на крака. Вие ми се свят. Усещането за адреналин, което познавах така добре, се връща: Гняв. Мислех, че съм го оставил край пътя. Преди две години го сложих в чувал, завързах го здраво и го зарязах като нежелано куче. Обещах си да прекарам остатъка от живота си като опитвам — ако не друго, поне да опитвам, да съм по-добър човек. Но толкова с опитите. Намери ме отново. Следил ме е, надушил е пътя и се е върнал у дома. И ето го пак при мен — старото ми приятелче Господин Гняв. Верен както винаги.
Смъквам плаката с Худини и го накъсвам на парчета. Събарям на земята чаршафа, одеялото и възглавницата. Ритам стените, блъскам, хвърлям се срещу тях, удрям главата си в тях.
Светлини. Стъпки. Суматоха. В килията влиза някой.
— Какво, по дяволите, става тук?
Нахълтват и други. Бутат ме на пода и ми държат главата надолу. Включват осветлението. Прекалено много светлина. Очите ме болят. Кой се е надвесил над мен, надзирателят Андрю Маклафлин ли? Какво търси тук? Нощна смяна? Тоя тип си обича работата.
Сноват, проверяват пулса на Кефи. Намират спринцовката. Виждат бележката. Един започва да я чете на глас. Мамка му. Отскубвам се. Не го очакват. Скачам на крака. Още преди да са се усетили, грабвам бележката.
— Ей… — възкликва един млад надзирател, сякаш съм го измамил на игра и се е вкиснал.
Надзирателят Андрю пристъпва напред.
— Дай ми това.
— Мое си е.
— Нищо не е твое, тъпанар такъв. Дай ми го веднага!
Гледаме се. Мигът най-после е настъпил. Той може да ми покаже колко ме мрази. А аз мога да му покажа, че чувствата са взаимни. Край на преструвките. Край на неискрените опити да сме по-добри. Ние сме такива, каквито сме. Пъхам бележката в устата си.
— О, и през ум да не ти минава — казва надзирателят Андрю. — Май си гледал твърде много филми, а?
Започвам да дъвча. Бавно. Нямам за къде да бързам. Всички са се вторачили в мен.
— Ще съжаляваш, Алекс. Давам ти последна възможност да отървеш кожата. Престани!
Дъвча-дъвча-дъвча. И през ум не ми е минавам, че хартията е с вкус на тебешир. Питам се дали Кефи ме вижда. След като умрем, дали душите ни напускат тялото веднага и се понасят към небето като балони с топъл въздух? Или стоят още малко тук? Дали душата на майка ми се е позабавила и е видяла как издърпвам ножа, който я наръга?
Гълтам бележката.
Първият удар нацелва брадичката ми. Изобщо не го очаквам. Зъбите ми изтракват доста силно. Надзирателят Андрю знае къде да удря. Не като клетия Кефи. Другите надзиратели извръщат очи. Не одобряват, виждам го. Имат жени, деца. Добри граждани. Искат вечер да заспиват спокойно. Никой не иска да цапа ръцете си с кръв. Но и не се опитват да го спрат. Защото с насилниците е така. Никой не им казва „Стига!“. Затова наемниците са това, което са, знам, защото и аз бях и още съм един от тях.
Майка ми беше суеверна жена. Навсякъде у нас имаше мъниста против уроки. Тя слагаше стъклени мъниста по джобовете ми, в раницата. Веднъж намерих едно, зашито в коженото ми яке. Никога не свирукахме, след като се мръкне, не отваряхме в къщата чадър, не си режехме ноктите след залез-слънце. Понякога обличахме бельото си наопаки, за да се предпазим от лош късмет. По време на вечеря не си подавахме ножове. Мама правеше всичко по силите си да ме предпази от другите. Но беше забравила какво кълни вътре в мен. Нищо не те да те предпази от онова, което носиш в себе си.
