Дъщеря на Империята

Мара отряза парче хляб от тиза и го стисна в длан.

— С разрешението на милорд?

Бунтокапи се усмихна, докато тя отхапваше. Хлябът й се стори безвкусен, но тя го сдъвка и глътна, заради него. Синът на лорд Анасати бързо се отегчи и поръча музиканти.

Мара затвори очи. Имаше толкова голяма нужда от Накоя, че чак я болеше отвътре. Но като съпруга не можеше да стори нищо и чакаше докато Бунто спореше с певеца за четвъртия куплет на някаква балада. Денят се сгорещи и сватбената постройка стана задушна. Мара търпеше и сервираше вино, докато мъжът й не се отегчи от музиката, после среса косата му и му завърза сандалите. След това по негово нареждане танцува, докато косата й не залепна по челото; натъртеното лице я болеше от напрежение. Точно когато изглеждаше, че съпругът й ще пропилее целия ден, той стана и нареди да му приготвят носилката. Заяви, че ще изкара времето до вечеря в казармите да провери подготовката на войниците на Акома.

Мара се помоли на Лашима да прати търпение на Кейоке. Беше потна и уморена, но последва съпруга си под парещото следобедно слънце. Съвсем беше забравила за почетната стража и Кейоке и Папевайо видяха синината на бузата й, когато се появи.

Само усилените дългогодишни тренировки им позволиха да не реагират на този срамен белег. Но ръката на Кейоке стискаше дръжката на копието до побеляване, а пръстите на Папевайо дълбаеха дупки в сандалите му. Ако някой друг мъж се бе отнесъл така с Мара-ани, щеше да умре, преди да направи и една стъпка. Денят беше ярък и светъл, но Мара усети гнева на воините си като черна сянка.

Сватбената постройка се разгоря още преди да стигне до главната къща. По традиция тя трябваше да се запали, за да почете свещеното преминаване на жената в съпруга и на мъжа в съпруг. След като хвърли ритуалната факла през прага, Кейоке се обърна мълчаливо и тръгна към казармите в очакване на заповеди от лорда. Папевайо стоеше и гледаше безизразно как пламъците обгръщат възглавници, чаршафи, хартиени стени и летви. За пръв път беше толкова щастлив да види пожар. Гледката почти го караше да забрави за синината на лицето на Мара.

Накоя не беше в кабинета. Мара си припомни с неприятно усещане, че това е поредната промяна, породена от брака. Сега това беше кабинетът на Бунтокапи, като лорд на Акома. Нищо в реда на къщата нямаше да остане същото. Джикан водеше сметките в крилото на писарите, но тя вече не можеше да го приема. Чувстваше се изтощена, въпреки само седемнайсетте си години, и се оттегли под дървото уло в личната си градина.

Не седна, а само се подпря на грубата кора, докато един от слугите изтича за Накоя.

Чакането сякаш се проточи безкрайно, а плисъкът на фонтана не я успокояваше. Накрая Накоя се появи, задъхана и разрошена, и Мара я изгледа мълчаливо и потиснато.

— Господарке? — Дойката пристъпи колебливо напред, сепна се, когато видя синината на бузата й, и вдигна ръце, без повече думи. След миг лейди Акома бе само плачещо момиче в прегръдките й.