Дъщеря на Империята

Бебето ритна отново. Мара отпрати бдителните прислужници, които се въртяха около нея, и отново се зае с пергамента. Детето в нея изглеждаше неуморно, сякаш се опитваше да излезе на бял свят с юмруци и крачета. „Момче“, помисли си Мара и се усмихна. Наистина беше син, щом риташе така силно, и щеше да поведе дома към величие. Щеше да стане лорд на Акома.

Размислите й бяха прекъснати от вик отвън. Тя кимна и слугинята побърза да отвори паравана. Топлият вятър, наситен с миризма на прахоляк от нивите, нахлу вътре и пергаментите с отчетите на Джикан от продажбата на първите стоки на чо-джа се разхвърчаха по пода. Мара измърмори тихо проклятие, но не заради листите, които слугите побързаха да съберат. По окосената ливада се задаваше група воини начело с наперения Бунтокапи. Косата му беше потна, а туниката оцапана, което можеше да се очаква след едноседмичен лов. Както обикновено, щеше да я посети, след като изчисти оръжията си, но преди да се окъпе. Мара въздъхна. Докато лорда го нямаше, всичко беше спокойно. Сега трябваше да се приготви за суетня.

Щом ловците се приближиха, Мара направи жест и две слугини се приближиха и й помогнаха да се изправи. Дланите на красивата Миса вече бяха потни. Мара й съчувстваше. Присъствието на съпруга й често плашеше момичетата, защото той можеше да отведе която си поиска в спалнята. Поне бременността я беше отървала от това противно задължение. С лека злоба тя реши да нареди на Джикан при следващото купуване на роби да вземе грозни момичета.

Ловците стигнаха до настланата пътека. Тракането на екипировката им сякаш се засили, защото гласовете и поведението им станаха по-кротки в присъствието на господарката. Въпреки това бяха много развълнувани, а Бунтокапи въобще не се сдържаше. Миришеше на гора. По ръкавите му имаше кървави петна. Той махна към Мара и показа зад рамото си, като художник, представящ шедьовър. Робите зад него носеха дълъг кол, на който висеше животно с оранжево-сива козина. Мара пристъпи напред без помощта на слугините и разпозна зъбатата муцуна и белите очи на саркат. Смъртоносният нощен хищник върлуваше в дъждовните гори на югозапад от имението. Беше бърз и безпощаден убиец и тормозеше пастирите, защото не се боеше от хора, а нийдрите бяха беззащитни. В рамото му, зад масивните челюсти, стърчеше стрела със зелените пера на лорда. Ако се съдеше по това как се беше забила, Бунтокапи явно бе застанал пред връхлитащия звяр и го бе повалил с един изстрел. Впечатляващо деяние. Въпреки другите си недостатъци Бунтокапи показваше голям кураж и възхитителни умения с лък.