Дъщеря на Империята

— Те са тук да почетат Военачалника.

Текума погледна снаха си, сякаш я виждаше за пръв път.

— Не, Мара. Те празнуват рождения ден на Алмечо, но всъщност почитат теб. Виждаш ли, ние никога няма да се обичаме, но Аяки ни свързва. Осмелявам се да мисля, че ни свързва взаимно уважение.

Мара се поклони почти до земята и отвърна искрено:

— Така е, Текума. Не съжалявам за нищо, освен че добри хора пострадаха… — Помисли за баща си, за брат си, за Папевайо, дори за Бунтокапи. — И умряха. Направих всичко за Акома… и някой ден всичко това ще е на Аяки. Надявам се, че разбираш.

— Разбирам. Наистина. Може би когато Аяки порасне и започне да управлява, ще намеря сили да ти простя.

Мара се зачуди колко странно може да се развие Играта на Съвета.

— Доволна съм, че засега нямаме причини да враждуваме.

— Засега. — Текума въздъхна и в гласа му прозвуча нещо близко до съжаление. — Ако ти беше моя дъщеря, а Бунто — син на лорд Сезу… кой знае какво щеше да стане? Но няма значение. Ти си истинска дъщеря на Империята, Мара от Акома.

Мара не знаеше какво да отвърне, така че само се поклони дълбоко. Текума си тръгна, а тя влезе в свещената градина на предците си.

Пътеката към натамито беше вечна като времето. Мара коленичи на земята, на която бяха коленичили дедите й, и прокара пръст по издяланата в камъка птица шатра.

— Почивайте в мир, татко и братко. Този, който отне живота ви, е вече пепел и кръвта ви е отмъстена. Честта на Акома е опазена и родът ни има наследник.