Дъщеря на Империята

Бунтокапи я наблюдаваше как пълни чашата му. Гледаше с очакване гърдите на Мара под леката дневна роба и не забеляза омразата в очите й, докато отпиваше. Щом довърши виното, хвърли чашата настрани и потните му ръце се насочиха към дразнещата копринена преграда. Събори съпругата си направо на възглавниците.

Мара търпеше ръцете му по голата си плът. Не се съпротивляваше и не викаше. Показа кураж като този на баща й и брат й срещу варварските орди на Мидкемия и изтърпя ставащото без сълзи, въпреки че тласъците на Бунто й причиняваха болка. След това лежеше сред намачканите потни чаршафи и слушаше тропота на дъжда и хъркането на съпруга си. Беше млада и наранена и се замисли за майка си и Накоя. Дали техните брачни нощи са били по-различни? Обърна се с гръб към врага, за когото се бе омъжила, и затвори очи. Сънят не идваше. Но въпреки че гордостта й бе наранена, честта на Акома бе непокътната. Не беше изпищяла — нито веднъж.

Утрото беше странно тихо. Гостите си бяха тръгнали, изпратени от лорд Анасати и Накоя от името на младоженците. Слугите открехнаха стените и свежият дъждовен въздух нахлу вътре и донесе виковете на пастирите на нийдра.

Мара вдъхна миризмата на мокра пръст и цветя и си представи градините, измити от летния прахоляк. По принцип ставаше рано, но по традиция не трябваше да се надига преди съпруга си на сутринта след консумирането на брака. Бездействието я дразнеше, оставяше й твърде много време за размисъл и разнообразни болки по тялото. Въртеше се, докато Бунто спеше като заклан.

Слънцето се вдигна и брачната постройка се сгорещи. Мара нареди на слугата да отвори изцяло стените и щом слънцето го напече, съпругът й заръмжа. Мара изгледа спокойно как той се завъртя на възглавницата и нареди да затворят всичко и да пуснат завесите. Изражението му беше болнаво, а по врата и ръцете му бе избила пот.

— Съпруже, неразположен ли си? — попита сладникаво тя; знаеше, че има убийствен махмурлук.

Бунто изстена и я прати за чоча. Мара потръпна от спомена за насилието, стана и донесе димящата кана. Подаде чашата в ръката на лорда си. Напитката вреше цяла сутрин и сигурно бе твърде силна за пиене, но Бунтокапи я изсърба шумно.

— Дребна си — каза той, загледан в големия си юмрук на фона на нежната й ръка. След това изпъшка от главоболие, пресегна се и ощипа едното й зърно.

Мара едва се удържа да не трепне. Тръсна коса, така че да покрие гърдите й, и попита:

— Какво ще желае милорд?

— Още чоча, жено. — Загледа я как пълни чашата, сякаш засрамен от махмурлука си. — Имам чувството, че цяло стадо нийдри се е изсрало в устата ми. — Направи гримаса и се изплю. — Помогни ми да се облека и кажи на слугите да донесат хляб от тиза и джомач.

— Добре, съпруже — отвърна Мара. — А след това? — Замисли се с копнеж за сенките на бащиния си кабинет и Накоя.