Дъщеря на Империята

Гостите нададоха окуражителни възгласи. Мара опита да успокои тупкащото си сърце, без да обръща внимание на силните ръце, които я прегръщаха. Щеше да устои, трябваше да устои, в името на Акома. Сгуши лице в потната яка на мъжа си и му позволи да я свали от подиума. Тълпата ги замеряше с хартиени символи за плодородие, докато той я носеше към ярко боядисаната сватбена постройка.

Кейоке и Папевайо стояха като почетна стража в края на пътечката. Бунтокапи ги подмина, сякаш бяха обикновени слуги, и пристъпи в сребристата светлина, проникваща през стените от хартия и летви. Двамата слуги вътре се поклониха ниско при появата на господарите. Бунтокапи пусна Мара да стъпи на крака, изръмжа и слугинята се надигна, за да затвори плъзгащата се врата. Прислужникът стоеше неподвижно в ъгъла и чакаше заповедите на лорда.

Постройката беше променена. Стената, която разделяше покоите, бе заменена от широко легло, покрито с копринени завивки. Беше сложено до източната стена, защото зората символизираше началото. В центъра имаше възглавници за сядане и ниска масичка. Мара направи нерешителна стъпка, настани се пред нея и сведе поглед, докато Бунтокапи сядаше срещу нея.

— Извикай жреца на Чочокан — нареди лорд Акома. Трескавият му напрегнат поглед се втренчи в Мара, а слугата забърза да изпълни заповедта.

Жрецът донесе поднос с кана златисто вино тура, две кристални чаши и свещ на украсена керамична поставка. Вдигна подноса към небето, изрече благословия и го постави между съпруга и съпругата. Погледна двамата с леко закачлив поглед. Ръцете на Мара трепереха неудържимо, а нетърпението на младия лорд беше очевидно. Жрецът запали свещта и каза:

— Нека мъдростта на Чочокан ви просветли. — Нарисува с тебешир символ около свещта, взе каната, наля двете чаши и ги постави пред тях. — Нека благословията на Чочокан изпълни сърцата ви. — Начерта символи и около чашите и каната.

— Пийте, деца на боговете, и се опознайте, както небесните господари ви разпореждат. — Поклони се и с почти видимо облекчение напусна брачните покои.

Бунтокапи махна с ръка и слугите се оттеглиха. Хартиените стени се затвориха и го оставиха насаме с булката, в убежище, което потръпваше от поривите на вятъра.

— Най-после, жено, си моя. — Бунтокапи вдигна чашата си твърде бързо и виното се разля върху начертания символ. — Погледни, ме. Жрецът каза да пием заедно.

Вятърът удари стената и хартията се огъна. Мара се сепна, но успя да се овладее, посегна и вдигна чашата си.

— За нашия брак, Бунтокапи.

Отпи малка глътка, а съпругът й изпи чашата си до дъно.

Наля я пак с останалото в каната и изпи и него на един дъх. Първите капки дъжд затропаха по промазания плат на покрива на брачната постройка, докато той оставяше каната и чашата.

— Жено, дай ми още вино.

Мара остави бокала си в начертания от жреца символ. В далечината прозвуча гръм и върху покрива се изля истински порой.