Дъщеря на Империята
- Автор: Фейст Раймонд, Вурц Джани
- Серия: Сага за Империята #1
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Переводчик: Красимир Вълков
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Дъщеря на Империята». Краткое содержание книги:
— Жено! — извика Бунтокапи и я откъсна от размислите й.
Мара се поклони почтително, въпреки че бременността правеше задачата й трудна.
— Искам главата препарирана и над бюрото в кабинета ми. Погрижи се! Отивам да се къпя. — Той спря, сякаш се сети за нещо, надникна в тъмното помещение и посочи Миса. — Момиче, ела с мен. Някой трябва да ми изтърка гърба, а прислужникът ми е болен.
Красивата слугиня остави господарката си. Всички знаеха, че задачата й няма да се ограничи само с гърба на лорда. Тя тръгна покорно след Бунтокапи, а започващият да намирисва трофей остана на пода. Мара се пребори с напиращото прилошаване. След това се обърна предпазливо, сякаш беше от крехък порцелан, и повика куриерчето, което се криеше в ъгъла. Бунтокапи имаше навика да го удря, ако се мотае в краката му.
— Кедо, извикай двама роби от кухнята да отнесат това при касапина. Кажи на майстора, че трябва да препарира главата. Щом стане, да я окачат в кабинета на милорд, където поиска. — Потисна тъгата си и нареди на другата слугиня: — Джина, сгъни внимателно флага на бюрото и ми го донеси. Аз ще се погрижа да бъде запазен.
Куриерчето изтича с трополящи сандали, слугинята го последва. Мара прибра един кичур коса зад ухото си и продължи да преглежда документите. Нека Бунтокапи се забавлява с прислужниците, нека ходи на лов и си играе на войник. Това го държеше зает, което беше хубаво. И й позволяваше да преглежда търговските отчети, които пристигаха ежедневно. Мара продължаваше да ръководи делата на Акома, доколкото й беше позволено. И се учеше. Всеки ден разбираше все повече какво наистина прави един дом велик.
— Чудя се, дали имам по-актуални карти? — замисли се тя на глас.
— Господарке? — попита последният останал слуга.
Мара се взираше замислено някъде между пергаментите и трупа на сарката. Щом лордът заминеше пак на лов или до Сулан-Ку да залага, или да се забавлява с жените от Тръстиковия живот, щеше да претърси кабинета на баща си за карти. Поправи се: това вече не беше кабинетът на баща й, а на съпруга й, който беше враг.
Червеното вино се разля по покривката, а рогът, хвърлен от Бунтокапи, изтрака покрай чиниите. Той примигна сякаш изумен от собствената си сила, но гневът му не премина.
— Жено, стига си ме тормозила!
Силата на гласа му накара пламъците на лампите да затрептят. Мара стоеше тихо до съпруга си, който допреди миг припяваше нестройно на двама музиканти.
— Не виждаш ли, че се наслаждавам на изпълнението? Нали все искаш да чета поезия и да слушам музика? Как да слушам, като постоянно ми дрънкаш?
Мара прикри гримасата си. Хвалбите на Бунтокапи бяха породени от дъщерята в двойката, която беше доста надарена, и плътта, показваща се в откритото деколте, очевидно вдигаше сериозно качеството на изпълнението. Но имението трябваше да се управлява и Мара решително вдигна пергамента от пътя на разлятото вино.
— Милорд, тези решения не могат да чакат…
— Ако кажа, значи ще чакат! — Викът на Бунтокапи накара слугата, който се бе приближил с кърпа и леген с вода, да побърза с чистенето. — Тихо, жено.
Мара седна послушно до него, а слугата почисти и се изнесе максимално бързо. Зачервеният Бунтокапи махна на музикантите да продължат и се съсредоточи върху песента на момичето. Но търпеливото натрапчиво присъствие на Мара го изнервяше и след малко той попита:
— Оф, какво има?
Музикантите за миг спряха, после започнаха колебливо последния куплет. Мара подаде мълчаливо свитъка на Бунтокапи и му показа, че носи още шест. Той погледна набързо първия.
— Това са сметките от имението. Защо ме занимаваш с тях? — Погледна я, забравил за музикантите, които отчаяно чакаха да им заповяда да спрат и поради липса на подобна команда повтаряха края на песента.
— Това е твоето имение, съпруже — отвърна Мара покорно. — Никой не може да похарчи и монета от богатството ти без твое позволение. Някои търговци от Сулан-Ку пращат учтиви, но настоятелни молби да им се плати.
Бунтокапи се почеса по слабините, докато разглеждаше сметките.
— Жено! — В този миг музикантите завършиха песента и гласът му се извиси в тишината. — Имаме ли средства да платим? — И се огледа, сякаш стреснат от собственото си викане.
— Разбира се, съпруже.
Той понижи глас.