Зимата на нашето недоволство
- Автор: Стейнбек Джон Эрнст
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Венков
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Зимата на нашето недоволство». Краткое содержание книги:
Стане ли дадено обстоятелство или проблем прекалено значимо, хората се скриват зад способността си да не мислят за него. То обаче се загнездва в тях, смесва се с куп други работи, които отпреди са си там, в резултат на което се получава недоволство и безпокойствие, чувство за вина и натрапчив стремеж да се сдобиеш с нещо — каквото и да било, — преди всичко да е изчезнало. Накрая ще излезе, че работещите на конвейер психоаналитици изобщо не се занимават с хорските комплекси, а с онези бойни глави, които някой ден могат да се превърнат в атомни гъби. Напоследък имам чувството, че почти всеки срещнат е нервен, неспокоен, възшумен и леко откачен, като подпийнали през новогодишното тържество. Да забравим миналите дни и да целунем жената на съседа.
Извърнах глава към моята. Този път не спеше с усмивка. Устните й бяха извити надолу, а около стиснатите очи личаха бръчици на умората, което означаваше, че е болна, защото точно такъв е болният й вид. Тя е най-здравата жена на този свят дотогава, докато не се разболее, което не става често, но тогава се превръща в най-болната жена на света.
Още едно ято реактивни самолети експлодира през звука. Към половин милион години са ни трябвали, за да свикнем с огъня, а сега от нас се иска за по-малко от петнайсет да си изградим мислене по отношение на една сила, която е многократно по-страшна от пламъците. Дали изобщо ще ни се удаде възможност да я приложим за нещо полезно? Ако законите на мисълта са и законите, от които се ръководят нещата, възможно ли е и в душите ни да става разцепване на атоми? Точно това ли става у мен, у всички?
Спомням си едно нещо, което чух преди много години от леля си Дебора. В началото на миналия век в рода ни имало камбелити50. Тогава леля Дебора била все още дете, но си спомняше как веднъж обявили предстоящото идване на края на света. Родителите й раздали всичкото си имущество с изключение на спалното бельо. Когато дошъл последният ден, се увили в чаршафите и се покатерили на най-високия хълм в околността да посрещнат Края на света. Чаршафосани като тях имало още няколкостотин души и всички се молели и пеели. Когато паднала нощта, запели още по-силно, затанцували, а с приближаването на определения миг по небето минал метеор, разправяше тя, при което всички изпищели. Тоя звук никога нямало да забрави, казваше. Като вълци, рече, като хиени — макар през живота си да не беше чувала хиена. Очакваният миг най-сетне настъпил. Увитите в бели чаршафи мъже, жени и деца затаили дъх. А мигът траял цяла вечност. Личицата на децата посинели — и изведнъж мигът отминал. Свършило, а те се почувствали измамени относно своята гибел. Призори се смъкнали тихомълком по хълма и се юрнали да си връщат раздадените дрехи, тенджери и тигани, волове и магарета. И си спомням, че усетих колко зле са се чувствали.
Към този спомен май ме върнаха реактивните самолети — всичките тези усилия, време и пари за натрупване на толкова много смърт. Ще се чувстваме ли измамени, ако не ни се удаде възможност да ги използваме? Можем да изстрелваме ракети в Космоса, но не сме способни да лекуваме гнева и недоволството.
Моята Мери отвори очи.
— Итън — каза, — говориш на ум. Не знам за какво става дума, но е много шумно. Престани да мислиш, Итън.
На езика ми беше да й кажа да спре да пие, но тя имаше ужасно измъчен вид. Невинаги усещам кога не бива да се шегувам, но този път само попитах:
— Главата?
— Да.
— Стомахът?
— Да.
— По цялото тяло?
— Навсякъде.
— Ще ти донеса нещо.
— Гроб най-добре.
— Не ставай.
— Няма как. Трябва да изпратя децата на училище.
— Аз ще ги изпратя.
— И ти трябва да отиваш на работа.
— Ще се оправя, казах ти.
Само след секунди се обади:
— Итън, май няма да мога да стана. Много ми е зле.
— Доктор?
— Не.
— Не бива да оставаш сама. Ще трябва Елън да си седи вкъщи.
— В никакъв случай. Има изпити.
— Да се обадя тогава на Марджи Йънг-Хънт да дойде.
— Телефонът й е изключен. Слагат й някакво ново какво му викат там.
— Мога да се отбия до тях и да я помоля.
— Само да си посмял толкова рано да я събудиш — направо ще те убие.
— Ще пъхна бележка под вратата й.
— Не, няма нужда.
— За мен не представлява никаква трудност.
— Не, няма нужда. Не искам да го правиш.
— Не бива да оставаш сама.
— Ха, интересна работа. Вече ми помина. Сигурно от това, дето ти се развиках. Ами да, нищо ми няма. — И за да го докаже, стана и си облече пеньоара. Наистина изглеждаше по-добре.
50
Църква, основана през 1830 г. от шотландско-ирландския свещеник Александър Камбел и поставяща ударение върху образованието, индивидуалния духовен живот и мисионерската роля на американската демокрация. — Б.пр.