Зимата на нашето недоволство
- Автор: Стейнбек Джон Эрнст
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Венков
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Зимата на нашето недоволство». Краткое содержание книги:
— Прекрасна си, мила моя.
Порязах се, докато се бръснех, та слязох за закуска с червено парче тоалетна хартия на бузата.
По пътя си не срещнах Морфа да ме чака на верандата им, докато си чопли зъбите. Още по-добре. Не исках да ме види. Преминах с бърза крачка, да не би да се опита да ме настигне.
Щом отворих задната врата, съзрях пъхнатия под нея кафяв плик от банка. Беше запечатан, а плик от банка не се отваря никак лесно. Наложи ми се за целта да прибягна до джобното си ножче.
Три листа от евтина ученическа тетрадка голям формат, изписани с мек молив. Завещание: „Долуподписаният… бидейки със здрав разсъдък…“ и „предвид на което…“ И разписка: „Задължавам се да изплатя, срещу което залагам гаранция…“ И двата документа бяха подписани, почеркът бе стегнат и точен. „Драги Ит: Изпращам ти това, което искаш.“
Кожата по лицето ми се втвърди като на рак черупката. Затворих задната врата бавно, както се затваря банков трезор. Сгънах внимателно първите два листа и ги сложих в портфейла си, третия смачках, пуснах го в тоалетната и дръпнах верижката. Самата чиния е старовремска, висока, с нещо като стъпало вътре. В началото хартиената топка отказа да прехвърли ръба, но накрая кандиса.
На излизане от тоалетната забелязах, че задната врата е открехната. Със сигурност я бях затворил. Докато се приближавах към нея, долових лек шум, озърнах се и видях на един от високите стелажи как проклетият котарак протяга лапа да докопа увиснал пушен бут. Едва го прокудих с помощта на метла с дълга дръжка и бая гоненица. Профуча край мен, замахнах, не улучих и счупих дръжката на метлата в касата на вратата.
Тази сутрин консервите минаха без проповед. Никаква тема не ми идваше наум. Извадих обаче маркуча и измих предния тротоар и канавката. После изчистих целия магазин, включително отдавна забравени и прашасали ъгълчета. И през цялото време си тананиках:
„Днес е зимата на нашето недоволство, преобразена във величествено лято от това слънце на Йорк“51.
Знам, че не е песен, но това не ми пречеше да си го пея.
Втора част
Единадесета глава
Прекрасно градче е Ню Бейтаун. Прославеното в миналото му пристанище е скрито от северните фъртуни зад близък до брега остров. Из старата му част са разхвърляни множество езерца и при прилив и отлив водата се втурва лудо по тесните канали между тях и пристанището. Ню Бейтаун не е нито пренаселен, нито има градски вид. Ако не броим огромните къщи на отдавна изчезналите китобойци. Останалите жилища са малки и спретнати, скътани сред хубави стари дървета — няколко вида дъб, явори и брястове, хикории и тук-таме по някой кипарис, но ако не броим старите брястове, посадени покрай първоначалните улици, най-често срещаното местно дърво е дъбът. Навремето девствените дъбове били толкова много и тъй големи, че няколко корабостроителници се снабдявали съвсем наблизо с необходимите им талпи и ъглови парчета, килове и килсони.
Подобно на хората и населените места си имат периоди на здраве и на боледуване — дори на младост и старост, на надежда и униние. По едно време няколко градчета от рода на Ню Бейтаун са снабдявали целия Западен свят с китова мас за осветлението му. От такива американски аванпостове се зареждали лампите и на Оксфорд, и на Кеймбридж. Докато един ден в Пенсилвания не бликнал нефт, земно масло, и керосинът, наричан още „светилен гас“, заменил китовата мас и изпратил в пенсия повечето плаващи ловци. Болест, по-скоро отчаяние, налегнала Ню Бейтаун и се превърнала в душевна нагласа, от която нямало отърване. Други градове, не особено далечни, се разраствали и богатеели благодарение на други производства и енергии, но Ню Бейтаун, чиято жизненост зависела изцяло от корабите с правоъгълни платна и китовете, изпаднал в апатия. Змията на измъкващото се от Ню Йорк население подминавала Ню Бейтаун и го оставяла на спомените му. И както обикновено става, хората от Ню Бейтаун постепенно си внушили, че този начин на живот всъщност им харесва. Спестявал им шума и боклуците на летните курортисти, просташките неонови реклами, харченето на пари от туристите и всичките съпровождащи го шашмалогии. Около красивите вътрешни езера се издигнали само няколко нови домове. Но змията на населението продължавала да се вие навън и всички били убедени, че все някой ден ще погълне и селището Ню Бейтаун. Местните жители копнеели за тази идея, но същевременно я и ненавиждали. Съседните градове богатеели от туристическите харчове, пращели по шевовете от охолство, блестели пищните нови домове на новобогаташите. Старият Бейтаун произвеждал изкуство, керамика и педерасти, а проклетите дъщери на Лесбос с широките стъпала на краката плетели дантели и дребни домашни интрижки. В Ню Бейтаун пък си разменяли спомени за миналото време, за писията и за очакваното пристигане на пасажите морска пъстърва.
51
Шекспир. Ричард III. — Б.пр.