Зимата на нашето недоволство

Единадесета глава

Прекрасно градче е Ню Бейтаун. Прославеното в миналото му пристанище е скрито от северните фъртуни зад близък до брега остров. Из старата му част са разхвърляни множество езерца и при прилив и отлив водата се втурва лудо по тесните канали между тях и пристанището. Ню Бейтаун не е нито пренаселен, нито има градски вид. Ако не броим огромните къщи на отдавна изчезналите китобойци. Останалите жилища са малки и спретнати, скътани сред хубави стари дървета — няколко вида дъб, явори и брястове, хикории и тук-таме по някой кипарис, но ако не броим старите брястове, посадени покрай първоначалните улици, най-често срещаното местно дърво е дъбът. Навремето девствените дъбове били толкова много и тъй големи, че няколко корабостроителници се снабдявали съвсем наблизо с необходимите им талпи и ъглови парчета, килове и килсони.

Подобно на хората и населените места си имат периоди на здраве и на боледуване — дори на младост и старост, на надежда и униние. По едно време няколко градчета от рода на Ню Бейтаун са снабдявали целия Западен свят с китова мас за осветлението му. От такива американски аванпостове се зареждали лампите и на Оксфорд, и на Кеймбридж. Докато един ден в Пенсилвания не бликнал нефт, земно масло, и керосинът, наричан още „светилен гас“, заменил китовата мас и изпратил в пенсия повечето плаващи ловци. Болест, по-скоро отчаяние, налегнала Ню Бейтаун и се превърнала в душевна нагласа, от която нямало отърване. Други градове, не особено далечни, се разраствали и богатеели благодарение на други производства и енергии, но Ню Бейтаун, чиято жизненост зависела изцяло от корабите с правоъгълни платна и китовете, изпаднал в апатия. Змията на измъкващото се от Ню Йорк население подминавала Ню Бейтаун и го оставяла на спомените му. И както обикновено става, хората от Ню Бейтаун постепенно си внушили, че този начин на живот всъщност им харесва. Спестявал им шума и боклуците на летните курортисти, просташките неонови реклами, харченето на пари от туристите и всичките съпровождащи го шашмалогии. Около красивите вътрешни езера се издигнали само няколко нови домове. Но змията на населението продължавала да се вие навън и всички били убедени, че все някой ден ще погълне и селището Ню Бейтаун. Местните жители копнеели за тази идея, но същевременно я и ненавиждали. Съседните градове богатеели от туристическите харчове, пращели по шевовете от охолство, блестели пищните нови домове на новобогаташите. Старият Бейтаун произвеждал изкуство, керамика и педерасти, а проклетите дъщери на Лесбос с широките стъпала на краката плетели дантели и дребни домашни интрижки. В Ню Бейтаун пък си разменяли спомени за миналото време, за писията и за очакваното пристигане на пасажите морска пъстърва.