Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)

— Има ли някой тук? Хей, има ли хора?! — повикахме ние с Михалис, но никой не се обади.

Нервен бях от жаждата, но и сили нямахме да излезем в убийствения пек, да търсим другаде вода. И аз се лепнах да разглеждам стената наляво от входа.

Казах ти, че всичко в кафенето беше безцветно и унило, но нарочно пропуснах едно шарено петно, което хващаше очи още от прага. Последно оставих да го спомена, защото най-дълго се задържах пред него. Това бе географска карта, голяма, покриваше почти цялата стена. Погледнах я разсеяно, но забелязах, че тая карта е слепена от парчета на други карти. Едни бяха гръцка отпечатка, на втори надписите с латиница, а най-горната, северната ивица, бе изрязана сигурно от руски атлас. При това мащабите на парчетиите не съвпадаха навсякъде. Балканите например бяха несъразмерно големи в сравнение с Апенинския полуостров, но там, където частите се съединяваха, морето бе разширено и боядисано на ръка. Имаше кусури тая съчленена карта, но явно — голяма играчка е било да се направи. Някой грижливо бе нагласял, подлепял, поправял несъвпаденията. Личеше си, че отдавна виси на стената — доста бе избеляла от слънцето.

— Михе, ела да обясниш нещо — повиках аз приятеля ми, който бе седнал край една от масите.

Приближи той и двамата забихме погледи в загадката. Обширна беше тя, ако се има предвид, че на изток картата започваше кажи-речи от Индия, много азиатски територии обхващаше, после цепеше дълбоко през Северна Африка към Атлантическия океан и покрай Британския остров обратно — половин Европа включваше и много руски земи, като изцяло обграждаше и Средиземно, и Черно море. Едва издържахме вече за вода, но като нямаше какво да правим, заобяснявахме си взаимно, тръгнахме от земя към земя и от парче към парче по картата. Докато един ясен глас не ни стресна зад гърбовете:

— На нашата майчица ли се радвате? На създателката ни?

Обърнахме се почудени — дребно старче се усмихваше и кафявите му очи весело искряха. Посивяло, носът му розовичък и издължен като нежна муцунка — все едно плъх тихичко се бе измъкнал от широките цепнатини между дъските на пода.

— Господине — отчаяно измучах аз, — вие ли сте стопанинът? Дай ни водица, че загиваме…

— О, момчета! — искрено се огорчи човекът. — Не ми е хубава водата. Както Ламброс казва — бабешка пикня…

— А лимонада?

— И лимонада нямам! — съкруши се старецът, но в миг радостно трепна: — Имам, имам какво да ви дам! Динята ще срежа… — И заситни към стаичката с открехнатата врата.

Диня — диня, все ще залъже жаждата. Седнахме с Михалис и кафеджията бързо донесе обещаното на поднос, с чинии и вилици.