Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)

— Непременно ще ни подминат — потвърди Михалис.

— Какво наследство? Имот ли? Пари ли? — изгледа ни капитанът.

— Неизвестно… — с боязън пророних аз.

— Кажете колко — запали се изведнъж Караканьоти — и веднага ще ви броя парите! Без над болник да треперите и с роднини да се карате!

Замълчахме, съблазнени от това предложение, но умът на Михалис надделя:

— Не е работата само в наследството — рече той. — Родът се е събрал. Ако не се явим, ще ни одумват и ще ни презрат завинаги. Дано не сме закъснели…

След тия думи водачът ни се намръщи и ядно заговори:

— Вярно е — вие без сой не можете! Не сте свободни вие като Караканьоти! Родът, та родът! Чувал съм такива приказки. Ако не си сложите ярем на шиите, криво ще ви е! Вървете — прегърнете се с бабите! Белким бабешка сила ви дадат! Голяма хапка е за вас свободата…

Ах, как грешеше за нас Караканьоти! Но можехме ли да му кажем истината? И той уважи лъжата ни — престана да ни уговаря повече.

На следния ден обаче, като наближавахме Пирея, се случи да остана с него за малко насаме.

— Димитраки — вика ми той, — няма все с братовчед си да живееш. Не знам какво наследство ще ти се падне, но ако решиш — ела при мен. Ще ти кажа едно име — Ламброс Пазаити. Живее до пазарището в Пирея. Като питаш, ще го намериш. Той ще ти съобщи кога ще идвам пак и къде да ме срещнеш. Запомни ли човека?

— Запомних го — отвръщам. — Ламброс Пазаити.

— Ако решиш!

Тупна ме по рамото и така ме погледна в очите, сякаш каза: „Добър разбойник ще излезе от теб! Живот ще си поживеем! Пък на другото — майната му!“ И аз се зарадвах, Бога ми, все едно за поп ме ръкоположиха. Макар да знаех, че никога няма да го подиря.

Доста точно определи Караканьоти кога ще стигнем сушата. Малко след дванайсет завързахме гемията в най-външния край на пристанището. Скочихме на брега, стискаме му коравата длан на сбогуване и той вика:

— Доволен съм от вас, момчета! Смятах по-голям пай да ви отделя, но нали наследство ще взимате, ще задържа останалото. Сиромах човек е Караканьоти и сой няма да се погрижи за него. Соят му го е презрял. Вземете — дано стигнат до смъртта на вуйчо ви.

По равно пари ни отброи — прибрахме ги без усукване. И тръгнахме по дългия и предълъг кей на Пирея към крайбрежната улица. Чак като стъпихме на нея, се обърнах и зърнах кърпата на Караканьоти като червена точка на морското ни пътешествие. Мислех, че повече няма да я видя…