Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)
- Автор: Кирков Димитър
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Захари Стоянов“
- ISBN: 954-8047-92-6
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)». Краткое содержание книги:
— А как се случи край Драма да се завъртиш? — питам го.
— Другар мой раниха на път. У помагачи го гледаха и дълго се залежа. А не можех да стоя там със скръстени ръце. Пошавнах малко.
— Оздравя ли човекът?
— Умря. Така е в нашия занаят — мрачно отвърна Караканьоти.
Умълчахме се, не питаме защо такъв занаят е хванал и след малко той вика:
— Утре по обед, момчета, сигурно ще сме в Пирея.
— Как? — сепна се Михалис. — Та ние на север плаваме.
— Правилно, на север. Много на юг бяхме слезли. До остров Сифнос стигнахме. Но друго искам да отговорите — защо не останете с мен?
Ха̀ сега, де — не бяхме чакали такава покана. Не се живее лесно с Караканьоти, а и занаятът опасен. Не щем да му чиракуваме. Ама как да откажеш изведнъж — ще вземе да се разсърди.
— Напътувахме се — обадих се аз. — За цял живот ми стига…
— Какво си се напътувал! — презрително рече капитанът. — Крайбрежна разходка! До Крит ще идем. На Кипър имам търговия…
С Михалис бяхме свикнали да лъжем вече, все едно дим от цигарата си издухваме.
— Важна работа имаме в Атина — подхвана той. — Наш вуйчо е на смъртно легло и тоя път май ще мре.
Нали братовчеди се писахме веднъж — и общ вуйчо се намери.
— Е, да не би вие да го изповядате? — с досада каза Караканьоти.
— А, не! — включих се и аз в лъготенето. — Наследство може да получим. Всички роднини са се събрали край вуйчо, а не идем ли и ние двамата, ще вземат да ни подминат.
— Непременно ще ни подминат — потвърди Михалис.
— Какво наследство? Имот ли? Пари ли? — изгледа ни капитанът.
— Неизвестно… — с боязън пророних аз.
— Кажете колко — запали се изведнъж Караканьоти — и веднага ще ви броя парите! Без над болник да треперите и с роднини да се карате!
Замълчахме, съблазнени от това предложение, но умът на Михалис надделя:
— Не е работата само в наследството — рече той. — Родът се е събрал. Ако не се явим, ще ни одумват и ще ни презрат завинаги. Дано не сме закъснели…
След тия думи водачът ни се намръщи и ядно заговори:
— Вярно е — вие без сой не можете! Не сте свободни вие като Караканьоти! Родът, та родът! Чувал съм такива приказки. Ако не си сложите ярем на шиите, криво ще ви е! Вървете — прегърнете се с бабите! Белким бабешка сила ви дадат! Голяма хапка е за вас свободата…
Ах, как грешеше за нас Караканьоти! Но можехме ли да му кажем истината? И той уважи лъжата ни — престана да ни уговаря повече.
На следния ден обаче, като наближавахме Пирея, се случи да остана с него за малко насаме.
— Димитраки — вика ми той, — няма все с братовчед си да живееш. Не знам какво наследство ще ти се падне, но ако решиш — ела при мен. Ще ти кажа едно име — Ламброс Пазаити. Живее до пазарището в Пирея. Като питаш, ще го намериш. Той ще ти съобщи кога ще идвам пак и къде да ме срещнеш. Запомни ли човека?
— Запомних го — отвръщам. — Ламброс Пазаити.
— Ако решиш!
Тупна ме по рамото и така ме погледна в очите, сякаш каза: „Добър разбойник ще излезе от теб! Живот ще си поживеем! Пък на другото — майната му!“ И аз се зарадвах, Бога ми, все едно за поп ме ръкоположиха. Макар да знаех, че никога няма да го подиря.
Доста точно определи Караканьоти кога ще стигнем сушата. Малко след дванайсет завързахме гемията в най-външния край на пристанището. Скочихме на брега, стискаме му коравата длан на сбогуване и той вика:
— Доволен съм от вас, момчета! Смятах по-голям пай да ви отделя, но нали наследство ще взимате, ще задържа останалото. Сиромах човек е Караканьоти и сой няма да се погрижи за него. Соят му го е презрял. Вземете — дано стигнат до смъртта на вуйчо ви.
По равно пари ни отброи — прибрахме ги без усукване. И тръгнахме по дългия и предълъг кей на Пирея към крайбрежната улица. Чак като стъпихме на нея, се обърнах и зърнах кърпата на Караканьоти като червена точка на морското ни пътешествие. Мислех, че повече няма да я видя…
X
Черни сенки и бяла светлина разделяха на две света в Пирея. Слънцето бе присвило гневно око, все едно Караканьоти беше побеснял, готов да изпепели всички наоколо. Жар се сипеше отгоре ни, камъкът палеше нозете, дори неподвижната черно-зелена вода на пристанището лъхаше зной и смърт. Тя се простираше отляво на улицата, а по дясната страна тук-там се редяха сгради. Личеше, че отскоро са почнали да разбутват някогашната беднотия. Имаше дву и триетажни хотели, магазинчета, дюкянчета, схлупени вехти къщици, занемарени места, чакащи строител.