Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)

— Така да бъде — съгласих се аз. — А кога ще почнем уроците? Къде е внучката?

— Веднага може да почнем! — трепна дядо Аргирис като кавалерийски кон от тръба за атака. — Няма час неудобен за знание! Виж я пак Византия — обърна се той към картата. — Не ти ли прилича на кораб с вдигнати платна? Очертанието виж цялото! Кораб, гигантски кораб е великото Гръцко царство! От Изток на Запад и от Запад на Изток е пренесъл той безценни съкровища, а също от древната античност до новите времена. Целият свят е бил във Византия и Византия до ден-днешен е в целия свят!…

И Аргирис Киру продължи, като все повече се въодушевяваше, от дума към дума гласът му все по̀ се издигаше и все по-вдъхновено звучеше. Кои земи и области са съставяли империята изреждаше той, кои градове са били безценните камъни в короната й, имена на владетели споменаваше, на славни пълководци и свети отци, а посетителите в кафенето постепенно замлъкнаха и се заслушаха редом с мен, предишните усмивчици изчезнаха от загрубелите им физиономии и сега на тях се бяха настанили необичайно внимание и респект. Влязоха двама-трима нови клиенти, но другите им шътнаха да мълчат и бързо да сядат. Никой не посмя да прекъсне Аргирис Киру и да поръчва кафе, а той ту пламваше в някоя висока тирада, ту с притихнал глас подхващаше меко и доверително, като че споделяше лична тайна с всеки от нас поотделно. Нищо не знаех аз за ораторското изкуство на великите гръцки мъже от древността и сега за пръв път усетих каква сила е словото, ако умееш вярно да го подредиш и изречеш. Не ми бе известно учил ли е дядо Аргирис хватките на някогашните ритори, дали дълголетният опит с подобни речи му бе открил някакви правила, или просто мястото и кръвта му подсказваха как да смае, покори и омагьоса своите слушатели. За няколко минутки поне…

Докато говореше, той бе обърнал гръб на входа, но аз забелязах как там застана и спря мъж немлад, добре облечен, и опря ръце в рамката на вратата. Вслуша се, огледа презрително публиката като зрител, попаднал зорлен на добре познато му, досадно представление. А дядо Аргирис пак бе тръгнал нагоре и сега името Византия бе стъпало във възходящата му градация:

— Византия!… Византия!… Византия!… — повтори той няколко пъти, но не успя да стигне върха, защото мъжът от вратата вресна с остър козелски глас:

— Ще помета аз Византия! Папер няма да оставя! От лицето на земята ще я залича!

Дядо Аргирис замръзна с вдигнати ръце, все едно го прободоха с нож в гърба, бавно се обърна и като видя мъжа, притупа с крака, както заплашват, че ще подгонят някое дете.

— Млък, поразнико! — викна той измъчено. — Не досягай нашата светиня!

— Хе, хе! — разсмя се човекът на гнева на стареца и на своята двусмислица. — Аз със светини не се занимавам. За кафене „Византия“ ти казвам, старо! Но не се бой! Няма днес да е! — И той прекрачи вътре — свойски седна на масата до Теодорос Ликудис.