Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)

— Зоя! Зоица! — викна след нея Аргирис Киру, но втори път тя не се появи.

Можеш ли да си представиш какво ми беше положението? Мръсен, потънал в пот и разнищен от жегата, под брадичката ми потекъл лепкав сок чак до гушата, нелепост някаква дрънкаме с непознатия старец, мляскам и плюя, на главата ми куп грижи — къде ще спим, какво въобще ще правим нататък, и точно в тоя най-неподходящ миг значи — гръм тресна и на място ме порази. Зоя! Зоица! Все едно змеица заби отровен зъб в сърцето ми и шмугна се, потули се нейде. Но остави сладкия си яд в мен задълго — цели две години да ме мори. И повече даже…

С една дума — влюбих се! Тежко и мрачно. В секундата и завинаги. И до днес, когато цял съм изстинал, не мога да отговоря защо се случи тъй. Миналата година четох в един вестник, че химици някакви установили на какво се дължи влюбването. На химическите съединения, казват те, които човек излъчва. На миризмите, сиреч. Всеки в генетическия си код пази информация за най-скъпа и обичана от него миризма. И като я подуши у човек от другия пол — влюбва се. Просто и ясно. Само че на такива ясни простотии не вярвам и смятам, че химиците са объркали хората с кучетата. Аз Зоица не само не я помирисах тогава, ами не можах и добре да я разгледам в рамката на вратата. Но пак ти казвам, точно в тоя миг се влюбих като луд — ни час, ни ден по-късно…

Безсмислено е да взема да ти я описвам. Ако кажа, че коси имаше леко къдрави, до раменете, очи кръгли като на катерица, брадичка — нежна, с трапчинка, стан строен и съразмерен — какво ще разбереш? Нищо. Такива отлики ще се намерят у хиляди още девойки. Но Зоиното лице, Зоината снага бяха всичко за мен и втори път човек щях да убия, ако някой ми речеше, че подобна на нея ще се намери във вселената. Чудо е влюбването, чудо велико — и никой не знае защо то пада на таз, а не на оназ глава. Колкото и да умуват мъдреците, няма да го разберат докрай, както е пред всяко чудо Божие…

Пропуснал бях какво говори Михалис с кафеджията и като се посъвзех, попитах:

— Кое бе това момиче?

— Кое? — в един глас повториха двамата.

— На вратата…

— А, Зоица — равнодушно рече Аргирис Киру. — Внучката ми.

— При тебе ли живее? — отроних с дървен глас.

— От бебе съм я отгледал — навлажниха се изведнъж милозливите очи на дядо й. — Щерка ми почина при раждането, а баща й се запиля. В Америка. Праща картички по Коледа. Оженил се пак, магазинче имал за тиранти…

— Михе, хайде да ставаме — разбързах се аз. — Квартира трябва да намерим за довечера.

— Човекът казва — надигна се Михалис, — че е по-добре да идем в Атина. И стая да търсим, и до развалините по-близо…

— Не! — отрязах аз. — В Пирея ще останем. На пристанището по̀ ще излезе работа за нас. — И бръкнах в джоба, извадих парите на Караканьоти. — Какво ще си прихванеш, господин Киру, за динята?