Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)
- Автор: Кирков Димитър
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Захари Стоянов“
- ISBN: 954-8047-92-6
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)». Краткое содержание книги:
— Какво сте се издокарали като франтове — викат. — Като за танци сте се стегнали! Я недей да цапате морето!
Най-сериозните ще ни попитат — пътували ли сме друг път, какво умеем, а ние за това не смеехме да лъжем. И като кажем, че опит нямаме, че за най-проста работа сме готови, те клатят глава, плюят във водата и сочат с ръка да продължаваме.
Цял ден пропиляхме напусто. На следната сутрин — същото. По едно време Михалис се сети:
— Мите — вика, — трябва да има служба за наемане на моряци. Я да идем в пристанищното управление и там да се предложим.
Добре, тръгнахме обратно по кея. И пак надзъртаме към малките корабчета и гемиите — да не сме пропуснали нещо. И както гледам аз, усещам — и мене ме гледат. Присвил око някакъв морски вълк от една гемия — следи ни. Гол до кръста и рунтав като шебек, главата си завързал с алена кърпа. Трепнах и като срещнахме погледи, оня пита:
— Позна ли ме, момче?
— Караканьоти! — викнах аз радостно, сякаш брат си бях видял. — Ти ли си, човеко?
— Ш-ш-т! — шеговито шътка мъжът да не му разгласявам високо името. — Ама ти си спрял да заекваш!
— Заеквам, като видя полицай. Иначе съм си нормален.
— Хитрец си ти и пройдоха, братко! Какво правите тук?
— Търсим да се уловим моряци — бързам да изприкажа аз на какъв сме зор. — Или някой без пари да ни откара до Пирея.
— Че нямате ли парици? — с любопитство пита Караканьоти.
— Свършиха — намеси се Михалис.
— А от какво живеете? Покрадвате ли?
— А-а, пази Боже! — отричам аз. — От мама и тате имахме, ама ги изхарчихме.
— Покрадвате! — убедено рече мъжът. — Засега кокошки крадете. Братя ли сте?
Цял пламнах от изненада — вярно, два пъти по пътя крадохме с Михалис пилета. Пекохме си ги на полето. И в смущението си ненадейно излъгах:
— Братовчеди. От две сестри. Ами ти какво правиш тук? Нали там…
— Ха-ха! — надменно се изсмя познатият ни от драмската полиция. — Вие май наистина не знаете Караканьоти! Елате тук!
Двамата бяхме застанали на ръба на кея — а-ха да скочим в гемията. Ама не можем. Тя бе вързана с въже за брега, но се отместила два метра навътре — малко хлабаво е била вързана. А не е лесно да прескочиш цепнатината от място — ще цопнеш във водата. Засуетихме се какво да правим и Караканьоти ни подсети:
— Дръпнете въжето да се приближим.
Уловихме с Михалис дебелото ютено въже — опнало се като струна. Напънахме, напънахме повторно — не ще пустата гемия, сякаш с олово е натоварена. Само носът й леко се полюшна. А Караканьоти присвил око, гледа ни сеира.
— Я се бягайте! — вика. — Кокошкари! За една кокошка ви е силата…
И хвана с една ръка въжето, понатисна го, дръпна го — само вратните му жили се стегнаха малко, и подчини се гемията, мама му стара, все едно книжна лодчица премести. Скочихме ние на борда.
— Караканьоти запрян не стои! Караканьоти не могат удържа в някакъв си драмски участък! — гордо рече той. — Същата нощ си тръгнах!
— Ами синджирите?! — смаяно рекох аз. — Цял в синджири те бяха сложили!
— Ти знаеш ли какво говориш?! — пораздразни се юнакът. — Такъв синджир за Караканьоти е гнила връв.
Знаех аз какво говоря. Чичо Щерю имаше същия синджир. Връзваше коня да пасе на някоя поляна край града. И конят всичко избръсти в кръг до голо, но докъдето синджирът дава…
— Знам! — викам инатски. — Такъв синджир и кон не може скъса!
— Та аз кон ли съм бе, пикльо! — изведнъж здравата се ядоса Караканьоти.
Очите му зашариха на четири — търсеше нещо по гемията да счупи, да изкриви, та да ми покаже силата си, но жал му беше за морските потреби и ненадейно впери поглед в краката ми.
— Сваляй обувката! — викна той. — Сваляй да я скъсам!
— Я ме остави! — опънах се. — Как ще я късаш?!
— През средата ще я скъсам — барабар с подметката и саята!