Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)

— Е, не бързаме — мънка Михалис и двамата не знаем да се радваме ли на сполуката или веднага да бягаме от тоя спътник. Но останахме. Нямахме друг избор.

— Идете сега да купите ядене от пазара — извади топка пари Караканьоти от джоба си, — че довечера ще тръгваме. А не сме и товарили. — Това, това, това — нарежда ни какво да вземем, доста нещо, за тримата. — И чифт обувки си избери — обръща се накрая към мен, — ама гледай да са по-здрави…

Мина следобедът, мръкна се, а Караканьоти спи в кубрика. Ни за товарене се тревожи, ни за тръгване. А ние с Михалис бяхме решили нищо да не го питаме. Да не го докачим пак неволно. Ако ни накара нещо — добре, но сами да си пъхаме гагите — не! Надвечер излезе лек ветрец, струпа облаци по небето и морето потъна в мрак. Чак тогава капитанът ни излезе от дупката, прозя се като лъв и се захвана за работа.

Неговата гемия имаше мотор, но беше стъкмена и с платна. Като плавахме в открито море, Караканьоти главно платната вдигаше, но наближехме ли пристанище или трябваше покрай подводни камъни да се промъкваме, пускаше витлото. И сега запали двигателя. Леко, леко — занавлизахме навътре. Пристанищните светлини изчезнаха, тъма отвред, голяма вода се люшка под задниците ни. Доста пътувахме така, на запад струва ми се, и не усетихме, че пак сме приближили брега. Лепна Караканьоти гемията до някакъв пристан, запали фенер, вдига го, спуска го — знаци дава някому. И ето че изникнаха неколцина от тъмното, скочи нашият човек на пристана да ги посреща. Здрависват се, поздравяват се и чуваме ние, че един глас казва:

— Стоката е в храстите. В сандъци е закована.

— За миг ще ги пренесат моите момчета — отвръща Караканьоти.

— Нали нямаше твои хора в Солун — говори същият глас. — Водя ти един за помощник. Знае пътищата надолу — да се сменяте.

— Не ми трябва! Караканьоти има хора навсякъде! Караканьоти с два пръста да свирне, половин Гърция ще тръгне след него!

Сбутваме се с Михалис в тъмното — ей, голям фукльо! — ама и на дланите си плюем, чака ни хамалуване. И правилно ги плюехме, защото ръцете ни се откъснаха. Дванайсет бяха сандъците, големи, и не знам какво имаше в тях, но едва ги примъкнахме по разбитите дъски на пристана. Добре, че и разбойниците от брега помагаха. И не ги хвърляме как да е в гемията, ами ги подреждаме до сантиметър. Свети Караканьоти с фенера, сърди се, мърмори — не така, инак обърнете сандъка, а аз усещам, че гемията хлътва, хлътва в морето. Натоварихме я здравата, покрихме стоката с брезент и тоя път задълго се отделихме от сушата…

Не мога ти кажа в кои пристанища влизахме, по кои острови се отбивахме — от самото начало обърках географията. Михалис се мъчеше да запомня, но и той скоро оплете конците. Защото много оплетени бяха пътищата на капитана ни. Ако бяхме свикнали с морето, по̀ щяхме да се оправяме, ама ние сухоземни хора до мозъка на костите. Някой път си мисля, че на едно място се въртим, друг път дни наред суша не се вижда, сякаш морето ще свърши, а като се мерне бряг, Караканьоти вика: