Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)
- Автор: Кирков Димитър
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Захари Стоянов“
- ISBN: 954-8047-92-6
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)». Краткое содержание книги:
— И дума да не става! — размаха ръце старецът. — Аз с дини не търгувам. Ако бяхте пили кафе, друго щеше да е.
— И това ще стане! — не настоях аз повече да плащам. — Задължени сме ти. Да знаеш! Пак ще дойдем и кафето да опитаме.
— Елате! Заповядайте! Не можахме да си поговорим… — разбъбри се след мен Аргирис Киру, но аз вече се измъквах навън, сякаш се опитвах да бягам.
Но никъде не можех да избягам. Както бръмбар промушват с карфица и го забождат в кутия с насекоми, така аз приковах душата си с ръждив гвоздей в сиромашкото кафене „Византия“.
XI
Не беше трудно да намерим подслон в Пирея. Който човек даваше нещо под наем, слагаше табела на пътната си врата — какво предлага и колко пари иска. По такава табела наехме пристройчица близо до пазарището. Малка, но чистичка и подредена. Антре и стаичка с едно стъпало над земята, пред входа расте зокум. Но не като българския в саксия, ами бая дърво се вдигнало и прихлупило покрива на пристройката. Тя бе в двора на хазяите, а те живееха в голяма къща, солидна. Отдолу имаше магазин за платове — стопанинът търгуваше с текстил. Средна ръка хора бяха, не чакаха от наема хляб да ядат. Затова, ако закъснеех малко да платя, не ми се мръщеха. Нито много се сближих с тях, нито хър-мър съм имал. Докато останах в Пирея, тихо като мишчица живях в пристройката. Ама аз всъщност и не живеех там, а само преспивах. Животът ми целият бе в кафенето на дядо Аргирис.
И сега, неоставили още дребния си багаж с Михалис, мислех за връщане. Измихме се, поизтупахме си дрехите, седнах аз да се бръсна на двора. Като тръгнахме от Пазарджик, брадата ми беше мека, редичка и главно под бакенбардите растеше. За по-малко от година обаче се сгъсти, по-черна стана на цвят от косата ми и още в Кавала си бях купил бръснарски такъми. Но в гемията рядко ги вадех и бях обрасъл като поп.
Слънцето тръгна да залязва, подухна хладец от морето и аз викам на Михалис:
— Хайде да вървим!
— Къде? — пита той.
— Как къде?! При дядото, в кафенето.
— Я остави! — отказва Михалис. — Какво ще правим там. По-добре да мръднем да огледаме. Пък щом искаш кафене, в истинско ще влезем.
— Ама нали обещахме! — дразня се аз. — И динята трябва да възстановим!
Той дърпа на една страна, аз — на друга, принуди ме да кажа, че момичето искам да видя, че много ми е харесало.
— Ти видя ли я? — питам настръхнал — като какво впечатление му е направила.
— Не — вика. — В чинията си гледах.
Хай да го вземат дяволите — на мен душата ми изгоря, а той дори не я забелязал. Но склони Михалис, разбра горе-долу на какъв съм зор.
Купих аз диня от пазара и пъпеш прибавих към нея. Влизаме двамата с подаръците под мишница, а като ни видя Аргирис Киру, развика се:
— Бива ли така! Какво сте сторили! Не приемам!
Отговаряме ние, обадиха се някои от масите, весела гълчава се вдигна с появата ни и така излезе някак си, като че стари познати бяхме на дядото и свои хора в кафенето. И уж не иска да вземе той динята и пъпеша, но гледам, че му е драго — не се е излъгал в нас и най-вече, пред клиентите го почетохме.
Те бяха десетина човека. Двама играеха табла, едни се готвеха за белот, а близо до стената с картата отделна маса заемаше мъж, минал малко трийсетте. Него специално искам да ти опиша, защото Теодорос Ликудис нищо друго не вършеше и никъде другаде не ходеше освен в кафене „Византия“. И не знам дали пет приказки размених с него за двете години, но не помня той да е пропуснал ден без кафенето. Като мене всъщност…
Нямаше начин човек да не спре поглед и да не го задържи върху тоя мъж. Красавец бе необикновен. Сякаш някой бе отлепил от древен бронзов медал профила на елински воин и грижливо го бе положил върху образа му. Или ако не от бронзов медал — от рисунките по амфора или кана, запазени от стара Гърция. Или ако не точно на воин — на някой олимпийски бог, чийто лик ти е легнал в душата от едно виждане. Правият нос, преливащ в умно чело, плътните, прибрани устни, волевата брадичка и преди всичко рядката им съразмерност не допускаха да пипнеш и промениш ни гънчица, ни чертица в лицето му. Като влязохме, той не мръдна пред чашата с кафето, но и в тая неподвижност, в отпуснатата ръка и свитото коляно, в леката дъга на мускулестия гръб се усещаше чудна хармония на телесните му членове. Нищо общо нямаше хубостта на Теодорос Ликудис с лигавите филмови звезди, дето бях гледал по кината. Вглъбена сила, завършеност и мъжество лъхаха от него и това съвършенство сякаш не допускаше обикновен човек да седне на масата му.