Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)
- Автор: Кирков Димитър
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Захари Стоянов“
- ISBN: 954-8047-92-6
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)». Краткое содержание книги:
— Виждате ли тоя нос — преди пет дни от другата му страна минахме.
И все нещо превозваме. Свалихме сандъците, други натоварихме. Свалихме и тях — тоя път денкове, зашити в платно, качихме. И тъй нататък — много пъти. Не съм сигурен крадено нещо ли разнасяхме, контрабандно ли, но явно не беше чиста работата. Все съмнителни мутри ни посрещаха, на скрити места, по вечерно време. Случвало се е и два дни да ги чакаме на котва в някое забутано заливче. Само Караканьоти знаеше какво вземаме и оставяме и коя ще е следващата спирка. Но, изглежда, цяла разбойническа мрежа поддържаше той по гръцкото крайбрежие.
И не само посоките объркахме с Михалис, ами и времето забравихме да броим. Двайсет ли, трийсет ли дни се люшкаме по морето — не знаем, и чак като слязохме в Пирея, разбрахме, че цели четиридесет и три дни е траяло пътешествието. От юни до август. Ако бяхме взели параход, до Америка щяхме да стигнем и да я задминем. Е, не сме били все на вода, да кажеш. Спирахме храна да вземем, с вода и гориво да се снабдим, с готвено да се наядем в гостилница. И с кръчмарски девойки да се запознаем, както много му се искаше на Михалис. Мряха те за Караканьоти, знаеха го, а покрай него и ние намазвахме. И на негова сметка, разбира се…
Изсуши ни слънцето като чирози. От първия ден капитанът ни запоказва кое какво е. Научи ни платната да вдигаме, мотора да наглеждаме, руля да държим и посоката по компас да следим. Но ще излъжа да кажа, че станах баш моряк. Само единия си крак топнах в морето, и то едва-едва до коляното го насолих. През деня Караканьоти горе-долу ни имаше доверие, подремваше, но нощем само той дежуреше. И ние с Михалис, като сложим настрана хамалогията с товарите, си карахме почти като на курорт. А то едно море — в сладък сън да го сънуваш! Ни веднъж не се разсърди, ни една буря не ни докачи ония дни. Гладко, топло, изумрудено — не мога ти опиша хубостта му! И ние го зяпаме ту надалеч, ту браздата на гемията следим, риба ловим, изтягаме се. И с Караканьоти говорим, ако му е кеф.
Какъв човек беше той — вече можеш да си представиш. Сила страшна се събрала в него с храброст безумна. Смел, пък обидчив като глезено дете. Докачлив, пък кротко пилее парите си, щом някой мошеник му поиска по пристанищата. Щедър, пък за две аспри кожата ти одира. Доверчив, пък все подозира врагове наоколо. Ще кажеш — как такива различни мъниста се нанизаха на един конец? И какъв беше тоя конец? Струва ми се — честолюбие му е името. Гладното честолюбие на Караканьоти.
Ще взема силата му за пример. Който го беше виждал, знаеше, че природата чудо е сторила с него. И за това чудо хората приказваха, преувеличаваха го дори. На Караканьоти добре бе известно, че мълви се мълвят за него, но не му стигаше да легне на тая кълка. Всеки ден, всеки час търсеше да потвърди той зверската си сила и да му я признаят. И сякаш нарочно диреше някой да се усъмни в него, предизвикваше го, че да покаже на какво е способен, и ако такъв глупак не щеше да вярва на очите си, Караканьоти главицата му можеше да откъсне. Излиза значи, че нашият капитан хем носеше юнашката сила в себе си, хем сам не й вярваше достатъчно и искаше околните да я потвърдят. Че затова той беше раздразнителен и избухлив. Вярно, много лесно побесняваше, но смятам, че причината е друга. Въобще не се съмняваше Караканьоти в силата си, даже й се доверяваше прекомерно. Но душата му усещаше, че тая своя сила той пилее за дреболии. Желязо ще огъне, камък ще строши с пестницата си или както на мен — обувката ще скъса. Нищожни подвизи пред нищожни хора!
А друго нещо мечтаеше сърцето му. Страшилище да се изправи пред него, змей със седем глави. С голи ръце ще им извие шиите. Или дружина да поведе в бой с вразите — и да видим тогава ще остане ли противник, несразен от Караканьоти. Или хамут челичен да сложи и цяла Гърция да повлече след себе си като ладия из тиха вода. С островите и полуостровите, с хората и рибите, с манастирите и маслиновите горички. Къде да я повлече? Там, където ще оценят чутовния му подвиг, може би направо в рая, защото само Божията похвала щеше да успокои Караканьоти. Юнак беше той, лишен от истинския хляб на юначеството, който да засити честолюбието му. И то оставаше гладно и раздразнено от ситните трохи, дето му подхвърляха по кръчми и сред другари-разбойници…
Една привечер Михалис държеше руля, а ние седяхме в нозете му. Приказвахме си тримата. За пръв път Караканьоти каза, че бил роден на някакво малко островче от Северните Споради. Морето го отгледало.