Прокрадващ се в сенките

Улицата, както и очаквах, беше пуста. Пуста и… някак абсолютно нереална. Да, в безликите счупени прозорци тихо свиреше летния ветрец, понякога изскърцваше и се олюляше ръждясала табела от някой порутен магазин. До една от къщите имаше изгнила зимна шейна, по улиците стояха купчини боклуци — главно останки от разрушените от времето къщи и от покривите им — но живот нямаше. Ни призраци, ни човешки скелети, ни дори скелети на коне или кучета. Сивата мъждива светлина и бледото сребро на пълната луна създаваха картина на мъртъв, отдавна изоставен свят. И още нещо — липсваше станалата ми вече привична за три седмици юнска мъгла.

За моя неприятна изненада още щом изминах няколко десетки ярда по Човешка, магическото ми зрение внезапно отказа да действа. Цветовете избледняха, светът примигна и се разпадна на сенки и мрак. Изпитах силно желание да се върна назад, изведнъж се почувствах като безпомощно сляпо коте, попаднало в къщичката на зло куче. С доволно сериозно усилие на волята прогоних призрака на неочаквано връхлетялото ме малодушие далеко-далеко, някъде в най-малко посещаваните кътчета на съзнанието ми, откъдето той тихичко запротестира и пищейки, направи опит да се върне, но претърпя провал и млъкна.

Много се надявам в Храд Спайн да не ми се случи нещо подобно, в противен случай бих си останал там. Най-лошото, което изобщо може да се случи на човек, е изведнъж да се окаже в пълен мрак в огромни подземни зали, където не се знае кой живее и какво ще иска от мирния пътник.

И така, оказах се в мъртво и пусто кралство-гробище. Тихият шепот на вятъра, напяващ приспивна песен в къщите-трупове, и миризмата на мухъл и гнилоч бяха единствените ми спътници по улица Човешка. Понякога, по-скоро инстинктивно, се обръщах рязко назад и изтръпнал вътрешно, очаквах да видя някой или нещо, преследващо ме по петите, но всичко беше мъртвешки тихо. Крачех колкото се може по-тихо, наострил слух да уловя всеки звук в лятната нощ. В най-неочаквания момент оглушителната тишина избухваше и се пръскаше от внезапно пробудилия се вятър. Само и единствено вятърът виеше в черните дупки на мъртвите къщи, с тайнствен писък изскачаше изпод праговете, блъскаше в стените разбити кепенци, провокираше дрънчащите тенекиени стрехи и пак утихваше, потъвайки в своя неспокоен и лек летен сън.