Прокрадващ се в сенките
- Автор: Пехов Алексей Юрьевич
- Серия: Хрониките на Сиала #1
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Прокрадващ се в сенките». Краткое содержание книги:
Тази мисъл накара архимага да се претърколи по гръб. Постави покритото си с тънък слой сняг лице под падащите снежинки и жадно започна да ги лови с окървавената си уста. Вятърът стихна и светът замръзна в ужас от предстоящата катастрофа, а снежинките нежно падаха в очакване на най-страшната в историята на града виелица. С нечовешки усилия, рискувайки всеки един момент да загуби съзнание, Валдер се надигна от заснежената улица и погледна в посока на кулата. Преди тя прекрасно се виждаше оттук. Но сега я нямаше. Валдер изобщо не се съмняваше, че е разрушена. Той беше чул как се пръсва магическото огледало, а освободената магия не би оставила и камък върху камък от кулата. Сега на мястото, където преди беше твърдината на Ордена, в безумен танц се въртеше черен смерч. За обикновен човек той, разбира се, щеше да е невидим, но магическото зрение на Валдер, дори и отслабено от болката, прекрасно различаваше черната фуния и стълба, издигащ се високо-високо в нощното небе.
— Не е смерч. Виелица е. Черна виелица — прошепна умиращият.
Валдер успя да се придвижи още малко, преди да падне отново, загубил вече и последните си сили. Падна точно в подножието на статуята на Сагот, намираща се на площадчето на Спящата котка. Горната част на лицето на бога беше скрита под слой пресен сняг и се виждаха само устните му. Богът на крадците се усмихваше на архимага с насмешлива, но в същото време одобряваща усмивка. Валдер погледна към мястото, където под слоя сняг би трябвало да се намират очите на бога:
— Трябва да спася Рога. Трябва.
Но Сагот все така се усмихваше и мълчеше. Снегът вече покриваше не само главата му, но и раменете, превръщайки статуята в смешен снежен човек.
Архимагът започна да бълнува. От болката вече не разбираше нито кой е, нито къде е. Като вода в ленива река Валдер бавно и постепенно започна да се превръща в лед. С всеки удар на сърцето животът напускаше тялото му и разумът му стигна ръба на бездната, от която връщане нямаше.
— Майстор Валдер, майстор Валдер! Събудете се, учителю! — вече цяла минута някой разтърсваше рамото на архимага.
Той искаше да отпъди тази досадна муха. Беше му много добре да си дреме така в снега и да си припява детската песен, която някога му пееше мама.
— Учителю, аз съм, събудете се — чу Валдер плач през сянката на наближаващата смърт.
Валдер с усилие отлепи станалите тежки като олово клепачи и видя надвесеното над него разплакано лице на Гани.
— К-какво… какво правиш тук? — едва изхриптя архимагът.
— Чаках ви, а то такива работи взеха да стават! — хлапето беше уплашено.
— Започна… — нова вълна болка заля Валдер и той стисна зъби, за да не изкрещи. — Вземи. Това е Рогът. Занеси го. На Арцис. Бързо. Може би той ще успее да спре всичко това.
— Не тръгвам без вас!
— Занеси го! Това е последната ми заповед към теб, ученико! Намери Арцис и му дай Рога. Кажи му, че го моля да те вземе за ученик. К-кажи… Кажи му, че всичко се е объркало. Кажи му, че сме разбудили нещо, което не ни е по силите да разберем. Виелицата.
Архимагът подаде с отслабващите си ръце Рога на момчето и се отпусна в снега.
— Хайде, бягай, в противен случай ще стане твърде късно. Спаси това, което все още може да бъде спасено!
Гани се поколеба, после кимна и хукна надолу по нощната улица, притискайки Рога към себе си.
— Бягай, хлапе, бягай — прошепна Валдер.
Сняг. Снегът се стелеше в плавен танц върху мъртвия архимаг, покривайки го с бяла пелена топлина и покой. Тихо шепнеше и пееше своята песен, знаейки, че скоро ще започне своя най-безумен танц.