Прокрадващ се в сенките
- Автор: Пехов Алексей Юрьевич
- Серия: Хрониките на Сиала #1
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Прокрадващ се в сенките». Краткое содержание книги:
Неизвестността винаги плаши. Време беше да тръгвам, при това бързо — смехът не предразполагаше към спокоен и учтив разговор с тайнствения му притежател. Нямах никакви съмнения, че този непознат е тръгнал на лов за бедния Гарет. Иначе как този смях ще се окаже през няколко квартала от мястото, където го чух за първи път?
Когато хихикането се раздаде вече от първия етаж на сградата, зарязах всякакви съмнения и колебания. Като вихър полетях по високите стъпала на къщата на съдията и хлътнах в древния мрак. Само малкият червен кръг светлина, излъчвана от върха на магическия болт, разпръскваше мрака и ми осигуряваше някаква видимост. Виждах само дотолкова, че да не се блъсна в най-близката стена или мебел и да намеря старата, покосена от времето врата, водеща към вътрешността на къщата. Дори нямах време да измъкна някоя „светлинка“ — магически и ярки източници на светлина, които купих от стария Хонхел. Смехът вече идваше от улицата и то точно пред вратата на къщата, където потърсих убежище.
Друг на мое място вече би пуснал огнен болт в неизвестния смехурко, но аз бях по-предпазлив — така ме беше учил Фор. Не си струваше да рискувам излишно. Ами ако за смеещата се твар огнената магия е това, което е прясната човешка кръв за един огр? И в крайна сметка няма да убия, а само още повече ще ядосам неизвестното за мен създание.
Рязко отворих вратата от и’аялска върба, върху която, както е известно, времето няма никаква власт, и влетях в тъмна зала, чийто стени се губеха в пълния мрак. Затръшнах вратата зад себе си и хукнах напред, като едва не се пребих в изгнилите мебели, разпръснати безразборно тук. Тропотът от преминаването ми сигурно е бил чут поне на миля наоколо.
С крайчеца на окото си забелязах проснат на пода скелет в изгнили от времето дрехи. Още една врата — и бях в следващата зала. И още, и още. Носех се през изоставените стаи, разцепвайки мрака с мъждивата светлина, идваща от огнения болт. Кръвта пулсираше в слепоочията ми, корема ми беше свит на топка и усещах ледените иглички на страха. Молех се на Сагот да не се спъна в тъмното и да си счупя краката.
Така запомних опита си да се скрия. Мяркащи се стени, с огромни сенки по тях, игра на светло и тъмно, трептящ червен кръг от светлината на болта. Отпред се изправи поредната врата. Отваряйки я, аз свалих лявата си ръкавица, хвърлих я в тъмнината, обърнах се и хукнах в обратна посока. Свих наляво, избягвайки като по чудо сблъсъка с някаква маса, и се шмугнах в едва забележима слугинска врата. Затворих я и притиснах гръб в стената, опитвайки се да успокоя тежкото си дишане. Покрих с ръка върха на болта, за да не позволя излизащата от него светлина да се забележи през цепнатината под вратата и така да издаде присъствието ми.
Но слабото червеникаво сияние минаваше през пръстите и озаряваше лицето ми. Не, така нямаше да стане, светлината се виждаше. Извадих болта от арбалета и го поставих обратно в чантата. Светът потъна в мрак и аз се слях със стената в едно цяло, стараейки се да дишам колкото се може по-тихо.
Минаха векове, преди ухото ми да различи тихи стъпки. Повече от всичко приличаха на леки стъпки на босоного хлапе. Те приближиха, а аз бръкнах в чантата, надявайки се да намеря в тъмното стъкленица с подходящо заклинание. Стъпките замряха пред вратата. И пак се раздаде тихото доволно хихикане. Нима ме откриха?
Само със страхотни усилия на волята не побягнах, а замръзнах както замръзва уплашен заек в момент на опасност, надявайки се, че хищникът няма да го забележи в снега. Вратата рязко се отвори, като едва не ме удари, но аз дори не трепнах, мълчаливо отправяйки молитви към всички богове на Сиала. Ръката ми така и си остана в чантата, трескаво стискаща напосоки взета стъкленица. Но Смехуркото не влезе в стаята, а спря на прага.
Чух го как души. Изглежда неизвестното същество се опитваше да ме открие по миризмата, и беше много странно, че създанието не пристъпва в стаята, то виждаше перфектно в пълен мрак (поне аз не го чух да се препъне нито веднъж, докато обикаляше из залите). Още едно хихикане, предизвикващо студ в стомаха ми. Създанието не си отиваше, усещаше, че съм някъде наоколо, но и не се решаваше да влезе, тъй като другата врата, където хвърлих ръкавицата, също зееше отворена и имаше вероятност да съм там и да дебна шанса си да избягам.
Мигът бавно се проточи. Имах време на спокойствие да проклинам тъпата си идея да се скрия в къщата. Трябваше да хукна надолу по улицата, тогава шансовете ми да се скрия щяха да са по-големи. А сега се чувствах като гоблин, затворен в лабиринта на орките.