Прокрадващ се в сенките
- Автор: Пехов Алексей Юрьевич
- Серия: Хрониките на Сиала #1
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Прокрадващ се в сенките». Краткое содержание книги:
— Какво, по… — успя само да каже Земел преди трупаната през цялото това време сила Кронк-а-Мор да го пръсне на прах, след което черното копие удари в огледалото и изчезна, потъвайки в земята дълбоко под кулата на Ордена.
В залата на Съвета стана много, много тихо, само студеният вятър виеше в дупките по стените и нови порции снежинки се посипаха от нощното небе.
— Жив ли си? — О’Карт се приближи до лежащия Валдер.
— Да, но е въпрос на време — Валдер опита да се усмихне, на устните му се появи кръв.
Гърдите го боляха, ребрата бяха счупени, ставаше все по-трудно да диша. Въпреки щита магията на Земел го беше достигнала. Беше още жив, но не си правеше илюзии за ситуацията.
— Чудесно — твърдо каза рижият архимаг. — Поне петнайсет минути ще поживееш. Напълно достатъчно.
— Достатъчно за какво? — Валдер седна, без да маха ръцете си от гърдите, и изплю кръв на огледалния под.
— За да изкараш Рога от кулата; въпреки всичко ще ни е нужен — филандецът протегна към Валдер незнайно как появилия се в ръцете му Рог. — Побързай, Валдер, после ще имаш цяла вечност да лежиш.
— Да го отнеса? Къде? — от болката още трудно съобразяваше, но Рога го взе.
— Колкото се може по-надалеч, виж.
Валдер погледна, накъдето му сочеше О’Карт. По магическия огледален под се плъзна тънка криволичеща пукнатина. После друга. И още една.
— Огледалото скоро ще се счупи и тогава от кулата ще остане само един спомен. А това, което мина през него, ще плъзне по Авендум. Така че хайде ставай, Валдер, никога не си бил мекушав!
— А ти какво ще правиш? — Валдер се изправи на крака и се напрегна да не падне.
— Аз ще се опитам да удържа цялостта на огледалото колкото се може повече!
— Аз вече съм мъртъв, О’Карт. Нека да направим обратното! Имаш шанс да се спасиш!
— Всички ние вече сме мъртви. Ако останеш ти, огледалото ще се спука много бързо — ти си прекалено слаб. Ще се опитам да го задържа поне докато слезеш по стълбите. Това е! Тръгвай! Не ме разсейвай!
Не си казаха довиждане. Нямаше и нужда. Всеки вършеше работата си и всеки знаеше какво ще се случи. О’Карт обърна гръб на Валдер и като вдигна ръце пред себе си, стовари поток енергия в разпадащото се огледало. Така го запомни Валдер. Концентриран и непоколебим.
Архимагът с усилие преодоля виещите се стълби. Когато се озова на първия етаж, в очите му тъмнееше, а болката в гърдите беше набъбнала до огромна пулсираща топка. Архимагът постоянно плюеше кръвта, пълнеща устата му. Кулата на Ордена леко трепереше. Невъобразими сили сега се изправяха една срещу друга в борба за свобода и архимагът изобщо не се съмняваше, че Кронк-а-Мор, макар и незавършен от Земел, ще победи. Какво ще се случи след това, Валдер се стареше да не мисли.
— Д-дай! — раздаде се заповеден глас и магът потръпна от изненада.
Точно пред него, застанал на падналото през цялата кула тяло на Илио, стоеше гхолът. Муцуната му беше покрита с кръв, а кривите му ръчички стискаха наполовина оглозгания крак на мъртвия архимаг.
— Д-дай! — съществото нагло гледаше Валдер и душеше миризмата на прясната кръв.
Валдер направи това, за което мечтаеше отдавна. Гхолът изпищя и изгоря в огнения стълб, създаден от архимага.
Дори това нищожно използване на магия изсмука силите на Валдер, но той само тихо изстена и продължи пътя си. Кулата вече не се тресеше, а рязко потръпваше като изплашена сърна, усещаща приближаването на смъртта. Магическата врата меко се отвори, пропускайки архимага извън кулата.
Студ и леден вятър го удариха в лицето. Ръцете му, стиснали здраво притихналия Рог, мигновено замръзнаха. Пое с люлееща походка по улицата на Маговете. Тъмната кула на Ордена, без никаква светлинка в нея, мрачно се извисяваше зад гърба му. Само от време на време точно на върха се виждаха проблясъци от магия — О’Карт с последни сили се опитваше да задържи магическото огледало от разпадане. Улицата на Маговете беше изненадващо пуста, нито един жител не беше излязъл да види какво става в кулата на Ордена. Сякаш всички едновременно бяха изпаднали в някакъв сън или бяха умрели. Земята се клатеше, опитвайки се да изтръгне от себе си враждебната й магия на огрите. Болката в гърдите нарастваше, Валдер вече почти нищо не виждаше, крачеше слепешката, като автоматично местеше крак след крак и тихо простенваше, когато поредния кинжал остра болка го пронизваше в гърдите. Кръвта пълнеше устата му, стичаше се по брадичката и капеше на камизолата.
О’Карт издържа чак докато Валдер стигна до Спящата котка. Дори оттук се чу звъна на разбиващото се огледало, а след това и победния вой на силата, устремила се към земята под кулата. Ужасният взрив събори Валдер на снега и той зарови пламнало лице в нежната му прохлада. Ревът не свършваше, магията на огрите бушуваше, губещият съзнание Валдер усети как смачква и изтръгва нишката на живота на спящите по къщите, как тъмното и незнайно проклятие поглъща улица след улица, къща след къща, човек след човек. Всички умряха в страшни мъки. Силата, за която хората бяха чужди, не знаеше милост и състрадание и поглъщаше всеки, оказал се на пътя й. След няколко минути Злото щеше да се добере до мястото, където лежеше Валдер, и тогава Рогът щеше да остане тук завинаги.