Прокрадващ се в сенките

Наясно бях, че улицата е тиха и че тук няма абсолютно никой, но все пак… Определено не изгарях от желание да продължа по Човешка! Ако щете убийте ме, но няма да продължа по нея и точка! Същата интуиция, която ме спаси онази нощ при посещението в дома на херцог Патийски, сега се беше вкопчила в мен и не ме пускаше. Но как тогава да стигна до Спящата? Единственият начин беше да мина през някоя от мрачните къщи вляво от мен. Може би през най-близката до мен — съдийската.

Стоях нерешително в гъстата като сметана мъгла и мъчително се колебаех, чудейки се коя от двете злини е по-малка — да продължа по Човешка или да се напъхам в мъртвата къща? Нито единият, нито другият вариант ме устройваха, но да си стоя така и да не предприемам нищо беше не по-малко опасно, отколкото да продължа.

В къщата срещу съдийската отново се раздаде тих детски плач и аз потреперих, търсейки с широко отворени очи източника на звука. Пак някъде от втория етаж. Сигурно от онзи зейнал тъмен прозорец с прогнил мръсен парцал, който някога е бил завеса. И ако първият път, когато чух тези хлипания, можех да ги отдам на развихрилото се въображение, този път нямах извинения — наистина ги чух. И това откритие изобщо не изпълни сърцето ми с мир и покой. Призраци? Души на мъртви? Проклятието на Рога на дъгата? Или нещо друго? Не знаех какво беше това и какво искаше от мен, но със сигурност нямаше да се поддам на детския плач и нямаше да хукна презглава, като някой глупав рицар от приказките, да спасявам невинната душа. Тази „невинна душа“ най-вероятно не беше яла от няколкостотин години и за мен представляваше реална опасност. Така че най-добре да избягвам срещата помежду ни. Тук нямаше никакви деца вече двеста години. Живи поне със сигурност нямаше.

Внимателно откачих арбалета и го заредих с огнен вместо с обикновен болт. Той беше точно като бойния, само червената ивица го различаваше от немагическите му събратя. Също така върхът му светеше в тъмното с мъждивата светлина на огнено заклинание. Разбира се, през нощта тази светлина доста пречеше, но с такова чудо като огнения болт се чувстваш малко по-спокоен и по-уверен. При попадане в целта от него се освобождаваше разрушителна огнена магия.

Всичко това ми отне само няколко секунди, но за това време сърцето ми успя да пропадне в пропаст и да се омота някъде там, а зловещият плач замлъкна също така внезапно, както и започна. Секунда тишина… И после чух тихо хихикане. Злобен детски присмех. Така се смее хлапе, което измъчва котка и знае, че възрастните няма да го накажат.

Косата ми настръхна, гърбът ми се покри със студена пот, и едва ли не за пръв път в живота си изпитах желание да изкрещя на глас от парализиращия животински страх, изригнал от дълбините на душата ми. Досега нищо не ме беше плашило така. Зомбитата от старите Мини на Ола14 и дори двойката познати демони с непроизносими имена изглеждаха като кротки пухкави кученца пред тихия и зловещ смях на невидимото същество.