Не питай, не казвай

Но гласът на Табита звучеше все по-силно. Имам усещането, че цял живот съм те познавала.

Изведнъж всички съпротивителни сили на Хана изчезнаха. Споменът за Ямайка завладя съзнанието й. В ушите й отекнаха гласовете на приятелките й и тя внезапно се озова в хотелската стая.

— Мислите ли, че трябва да отидем да видим какво иска? — Ариа държеше в ръка бележката, която Табита беше пъхнала под вратата.

— Да не си луда? — погледна я Емили. — Това е смъртната ни присъда! Али ни готви капан!

— Ем, това не е Али — изпъшка Ариа.

Останалите се размърдаха неловко.

— Всъщност наистина изглежда като Али — прошепна Спенсър. — Всички смятаме така, Ариа. Само ти мислиш различно.

Хана отново погледна бележката.

— Може би Ариа е права. Ако не отидем сега, тя ще ни намери така или иначе. Ще ни спипа по единично. Поне така ще бъдем заедно.

И те отидоха. Табита ги чакаше под Гарвановото гнездо, което представляваше малка, вдигната нависоко платформа, идеално място за почерняване на слънце и гледане на звездите. Седеше на един от шезлонгите и пиеше пиня колада. С нея нямаше никой друг. По платформата бяха наслагани засети в саксии палмови дръвчета, които придаваха уютен и уединен вид на мястото.

Щом ги видя, тя скочи и се усмихна широко.

— Здрасти, мацки! Явно сте получили бележката ми!

Усмивката й беше крива, диаболична. Хана погледна към гривната на ръката й — както беше казала Емили, тя бе точно копие на онези, която Али им беше направила след случката с Джена. Краищата й бяха разръфани, точно като на Али. И имаше същия езерно син цвят, който толкова много им беше харесал.

Това беше Али. Не можеше да е друга. Всички следи от Табита бяха изчезнали и Хана можеше ясно да види Али.

Спенсър стисна здраво облегалката на един стол, сякаш се канеше да го използва като щит.

— Защо ни повика тук?

— Защото искам да ви покажа нещо — отвърна невинно тя.

Спенсър присви очи, сякаш ни за миг не бе повярвала на думите на момичето.

— Коя си ти?

Момичето постави ръце на хълбоците си и се залюля напред-назад.

— Да не си пияна, Спенсър? Казвам се Табита. Вече ти казах.

— Името ти не е Табита — обади се Емили с тих, ужасен глас. — Знаеш разни неща за нас. Неща, които никой друг не би могъл да знае.

— Може пък да съм екстрасенс — отвърна момичето, повдигайки рамене. — И да, има нещо, за което съм абсолютно сигурна. Чувствам се така, сякаш цял живот съм ви познавала — но това е невъзможно, нали? — Очите й проблеснаха дяволито. Коремът на Хана се сви.

След това момичето впери поглед в нея.

— Можеш да се приближиш, Хана. — Тя я повика с пръст. — Няма да те ухапя. Просто исках да ви покажа невероятната гледка.

Хана стоеше като гипсирана. После момичето изведнъж се озова пред нея, сякаш беше прекосило платформата с една гигантска крачка. Питието й се поклащаше в чашата. Кръглите й очи не примигваха. Тя притисна Хана към парапета. Ухаеше на ванилов сапун и ром. После се взря в очите на Хана и от устата й излезе познатото кискане. Сърцето на Хана заблъска в гърдите й. Тя си спомни моментите, в които беше чувала кискането на Али, дори и след като приятелката й беше загинала в пожара. Сутрините, когато се събуждаше обляна в студена пот, убедена, че Али ги преследва. И сега всичко това се случваше наистина.