Сборник "Хрониките на Амбър"
- Автор: Желязны Роджер Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник "Хрониките на Амбър"». Краткое содержание книги:
В първите пет книги от поредицата главен герой е Коруин, един от деветимата сина на крал Оберон, краля на Амбър. В тях действието се развива основно около противоборството на принцовете и принцесите на Амбър с цел качването на престола, след изчезването на крал Оберон. В следващите пет главен герой е Мерлин - син на Коруин и Дара, принцеса на Хаос. Той има двойно потекло и притежава както силите на Амбър, така и тези на Хаос. Действието се развива около съдбата на Мерлин след престоя му на сянката Земя, където избягва редица опити да бъде убит. Постепенно разбира, че тези опити не са от хора от Земята, а от Амбърити. Разследванията му постепенно го отвеждат до по-мащабна игра, в центъра на която неволно стои той. Играчите са силите на Амбър и Хаос, а залогът - съдбата на Вселената
Изпуших много пестеливо последния си пакет, наслаждавайки се на всяка цигара като на любовно изживяване. Когато свършиха до една, изпаднах в отчаяние.
После трябва да е минало много повече време.
Започнах да се чудя какво ли прави Ерик. Как се справя като владетел? С какви проблеми се сблъсква? С какво се е заел в този момент? Защо не слиза тук да ме измъчва? Дали действително е възможно да бъда забравен в Амбър, дори с кралска заповед? Реших, че това няма да стане никога.
Ами братята ми? Защо никой от тях не бе влязъл във връзка с мен? Толкова беше лесно да се използва моята Фигура и да се наруши заповедта на Ерик.
Никой не го направи, обаче.
Дълго си мислих и за Мойри, последната жена, която бях обичал. Какво ли правеше тя? Дали мислеше понякога за мен? Сигурно не. Може би вече е станала любовница на Ерик или негова кралица. Дали му говореше понякога за мен? Отговорът пак беше, сигурно не.
Ами сестрите ми? Забрави за тях. Всичките са кучки.
Веднъж преди също бях ослепявал, от взрив при топовен изстрел през осемнайсети век на сянката Земя. Но тогава това бе траяло само около месец и зрението ми се беше върнало. Ерик, обаче, имаше предвид постоянно увреждане, когато даде своята заповед. Още ме избиваше пот и потръпвах, а понякога се събуждах с викове, щом ме споходеше споменът за нажежените до бяло железа… увиснали там, пред очите ми… а после допирът им!
Простенах тихо и продължих да крача.
Не можех да направя абсолютно нищо. Това беше най-ужасното. Бях безпомощен като ембрион. Бих дал душата си да мога отново да се родя за зрението и яростта. Дори само за час, с меч в ръка, да се бия още веднъж с моя брат.
Върнах се обратно върху сламеника и заспах. Когато се събудих, намерих храна, ядох и пак започнах да се разхождам. Ноктите на ръцете и краката ми бяха пораснали много. Брадата ми бе ужасно дълга, а косата непрекъснато ми падаше в очите. Чувствах се мръсен и през цялото време се чешех. Чудех се дали нямам въшки.
Мисълта, че един принц на Амбър може да бъде докаран до това състояние, събуждаше ужасни чувства в самите дълбини на същността ми, където и да се намираха те. Бях отгледан и възпитан със съзнанието, че ние сме някакви непобедими същества, чисти, хладни и диамантено твърди като изображенията ни на Фигурите. Очевидно не бяхме такива.
Ала поне достатъчно приличахме на останалите хора, за да си имаме свои начини за прекарване на времето.
Разказвах си сам най-различни истории, представях си всевъзможни ситуации, припомнях си приятни преживявания — те съвсем не бяха малко. Извиквах в съзнанието си проявленията на природата: вятър, дъжд, сняг, летни горещини и хладен пролетен бриз. На сянката Земя бях разполагал с малък самолет и се бях наслаждавал на усещането, когато го управлявах. Спомнях си блестящите цветни панорами долу в ниското, миниатюрните градове, ширналата се пред мен синева на небето, купчинките облаци (къде бяха те сега?) и чистото пространство на океана под крилете ми. Замислях се за жените, които бях обичал, баловете, сраженията. А когато приключех с всичко това и не можех да се сдържам повече, мислех за Амбър.
Един път, когато го направих, слъзните ми жлези започнаха отново да функционират. Заплаках.
След безкрайно дълго време, време изпълнено с мрак и много сън, пред вратата на килията ми спряха стъпки и чух шума от завъртането на ключ в ключалката.
Рейн ме бе навестил толкова отдавна, че напълно бях забравил вкуса на виното и цигарите. Не можех реално да преценя колко време е минало, но със сигурност беше много.
В коридора бяха застанали двама мъже. Познах това още по стъпките им, преди да съм чул звука на гласовете им.
Единият от гласовете го познах.
Вратата се отвори и Джулиан произнесе името ми.
Не отговорих веднага и той го повтори:
— Коруин? Ела тук.
Тъй като не разполагах с кой знае какъв избор, аз станах и се приближих. Спрях, когато усетих, че се намирам на една крачка от него.