Сянка и кост
- Автор: Бардуго Лей
- Серия: Гриша #1
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Переводчик: Анелия Янева
- Жанр: Роман, новелла
Электронная книга - «Сянка и кост». Краткое содержание книги:
После той се обърна и закрачи по пътеката, оставяйки ме да стърча замаяна отзад. Насилих се да раздвижа крака и забързах след него.
Кроежите на Багра може и да имаха слаби страни, но какъв друг избор ни оставаше? Спомних си как яростно стискаше китката ми, страхът в трескавите ù очи. Не беше очаквала Тъмнейший да приближи толкова стадото на Морозов. В нощта на зимния бал тя несъмнено се страхуваше, но все пак опита да ми помогне. Ако бе толкова безмилостна, колкото сина си, можеше да си спести този риск и просто да ми пререже гърлото. „Така за всички щеше да е най-добре“ – помислих си печално.
Дълго крачехме мълчаливо по стръмната пътека, навлизайки бавно все по-навътре в планината. На някои места пътеката беше толкова тясна, че се оказвах увиснала над пропастта. Прилепила гръб о скалата, пристъпвайки крачка по крачка, аз се молех мислено на светците да имат милост към мен.
По обяд превалихме първото било и скоро вече се катерехме по следващия склон. За мое нещастие, той се оказа още по-стръмен и висок от първия. Не откъсвах поглед от пътеката, местех единия крак пред другия и се опитвах да се отърся от връхлитащата ме безнадеждност. Колкото повече размишлявах, толкова повече се убеждавах, че Мал има право. Не можех да се освободя от чувството, че съм обрекла и двама ни. На Тъмнейший аз му трябвах жива, но какво ли щеше да причини на Мал? Досега бях толкова погълната от собствените си страхове и тревоги за бъдещето, че изобщо не помислих за Мал – на какво се беше решил и какво беше пожертвал. Той беше поел риска да изгори всички мостове след себе си: никога повече нямаше да се върне в армията, нямаше да види приятелите си, нито щеше да е един от най-тачените следотърсачи. Още по-лошо – щяха да го обявят за дезертьор, а може би и за изменник. Наказанието за това беше смърт.
По залез вече се бяхме изкачили толкова високо, че изчезнаха и последните дървета, а на места зимният скреж още си стоеше. Изядохме оскъдната си вечеря от твърдо сирене и жилаво сушено говеждо. Мал прецени, че все още не е безопасно да палим огън, затова се сгушихме мълчаливо под одеялото, треперещи при всеки повей на зимната виелица, а раменете ни едва се докосваха.
Почти бях задрямала, когато Мал внезапно се обади:
– Утре поемаме на север.
Ококорих се.
– На север ли?
– Към Сайбея.
– Въпреки всичко искаш да проследиш стадото, така ли? – попитах невярващо.
– Знам, че мога да го открия.
– Стига Тъмнейший да не го е намерил преди теб.
– Едва ли – отвърна Мал и в тъмното усетих как поклаща глава. – Той все още е някъде на свобода. Усещам го.
Неговите думи зловещо ми напомниха какво бе казал Тъмнейший на пътеката пред хижата на Багра: „Еленът е предопределен за теб, Алина, усещам го“.
– Ами ако Тъмнейший пръв ни открие? – попитах.
– Не може да бягаш цял живот, Алина. Нали каза, че еленът щял да увеличи твоята сила. Тогава би могла да се опълчиш срещу Тъмнейший.
– Може би.
– Значи трябва да го направим.
– Ако ни заловят, той ще те убие.
– Знам.
– В името на всички светии, Мал! Защо тръгна след мен? Какво си мислеше?
Той въздъхна и прокара ръка през късата си коса.
– Изобщо не помислих. Вече бяхме на половината път към Сайбея, когато получихме заповед да се върнем и да проследим теб. Така и направихме. Най-трудно беше да отклоня останалите от твоите дири, особено след като едва не ни се навря в ръцете в Райевост.
– А сега си дезертьор.
– Така е.
– Заради мен.
– Да.
В гърлото ми засмъдяха напиращи сълзи, но успях да овладея гласа си, за да не трепери.
– Не исках да става така.
– Не ме е страх от смъртта, Алина – произнесе той със студен и непоколебим глас, който ми прозвуча чуждо. – Но не искам да пропускаме единствения си шанс. Трябва да намерим елена.
Дълго размишлявах над думите му. Накрая въздъхнах.
– Добре.
В отговор се разнесе похъркване. Мал вече спеше.
ПРЕЗ СЛЕДВАЩИТЕ НЯКОЛКО ДНИ той поддържаше немилостно темпо, но гордостта ми, а може би страхът ме възпираха да го помоля да забави крачка. Понякога по склоновете над нас виждахме пръснати планински кози, а веднъж пренощувахме край приказно красиво езеро, но това бяха кратки изключения в монотонния пейзаж от оловносиви скали и начумерено небе.
Мрачното мълчание на Мал също не ми помагаше особено. Искаше ми се да разбера как са преследвали стадото по заповед на Тъмнейший и какъв е бил животът му през последните няколко месеца, но той отвръщаше на въпросите ми с по една дума. Понякога дори не си правеше труд да ми отговаря. Когато се чувствах нетърпимо гладна и изморена, впивах обиден поглед в тила му и ми се прищяваше да му зашия един зад врата, за да ми обърне внимание най-после. Но през повечето време само се притеснявах.