Мрачни дни [bg]

Сангуайн се изправи, всичката кръв се беше дръпнала от лицето му.

— Какво са направили?

Скълдъгъри наклони любопитно глава.

— Зомбитата по принцип ядат хора, това им е работата.

— Не и тези — отвърна Сангуайн. — Дай да говоря с тоя тъпак.

— Няма да стане — отвърна Валкирия.

Сангуайн изведнъж падна на колене.

— Трябва да ми дадеш да говоря с него. Заклевам те в Бога, просто трябва! Ако им кажа да нападат, можете да ме застреляте на място, окей? Но е задължително да говоря с тоя.

В гласа му имаше паника, истински страх, Скълдъгъри се поколеба, после кимна. Валкирия подхвърли телефона на Сангуайн.

— Как така са изяли някого? — кресна американецът. — Кого са изяли? Не, не искам да му знам името! Искам да знам жив ли е бил, когато са го изяли? О, жалък глупако. О, идиот нещастен. Баща ми нали изрично ти поръча. Каза за едно да внимаваш — да не им позволяваш да вкусват човешка плът. А ти какво направи? Какво направи, ми кажи, нещастнико? Точно така. Пълен идиот си. Късмет имаш, че вече и бездруго си мъртъв.

Сангуайн прекъсна връзката, прибра телефона и вдигна очи към останалите.

— Лека промяна в плана — каза. — Няма да излизам навън.

— И защо така? — изгаври се Скълдъгъри.

Сангуайн стана от пода и протегна ръце напред с дланите нагоре.

— Човек няма проблем с тия зомбита, стига да не им позволява да опитат човешка плът. Гният си кротко, смърдят си, стават все по-тъпи и по-тъпи, но изпълняват заповеди. Стига обаче само веднъж да хапнат човешко, от жив човек имам предвид, и се връщат към истинската си природа. Единственото, което им остава в главата, е как да изтрепят и изплюскат колкото може повече хора. Това, да си призная, беше и конкретната заплаха, която възнамерявах да използвам, за да ви стресна, но някак си все си представях, че преди да почне каквото и да било трепане и плюскане, аз ще съм вече далеч.

— Сега обаче се насади добре — отбеляза Страха. — С нас си и няма мърдане.

Сангуайн се подсмихна несигурно.

— Съдбата има чувство за хумор, какво ще кажете?