Игри на изчезване [bg]

— Приготви се — каза Анджела. — След като лодката спре, скачаш. Не мога да стоя дълго. От гарнизона следят за бегълци през границата. Сигурен ли си, че ще се оправиш?

— Ще се оправя — казах аз.

Анджела кимна, извади пакета цигари и изтръска една, но с раздразнение видя, че е подгизнала от вода. Изруга и запрати пакета в морето.

— Ще се опитам да приключа колкото е възможно по-бързо — казах аз. — Това не бива да ми отнеме повече от два-три часа. Кажи ги четири. След като свърша, ще ти звънна на някой от еднократните телефони. Ще се опитам да се добера до „Гранд Лизбън“, но ако не успея, ти ще пратиш Джони да ме прибере.

— Е, до след четири часа, хлапе.

— До скоро.

Усмихнах й се за сбогом, после прекрачих през борда и скочих в плитчината. Бях вдигнал сака над главата си, за да не се измокрят нещата ми. Когато солената вода стигна до раната, прехапах език, за да не извикам, и за малко не загубих равновесие. Анджела продължи по инерция още няколко метра, после запали двигателите и потегли. Когато стигнах до брега, нея вече я нямаше.

Запълзях много бавно нагоре по скалите. Теренът беше силно наклонен и хлъзгав. От една открита канализационна тръба до мен в морето се изливаше воняща каша. Опитах се да се хвана за тръбата, но лявата ми ръка не ме слушаше. Вместо това се оттласквах с крака и при всяка възможност сядах да си поема дъх върху хлъзгавия разкалян склон.

Минаха няколко години, преди да стигна до върха на склона, където се изправих пред телена ограда. Нямаше как да я заобиколя, затова се засилих и се опитах да я прескоча. Успях, но от другата страна паднах върху земен насип, застлан с баластра. Претърколих се надолу и се спрях в стената на заводската сграда. Търкалях се не повече от три-четири метра, но падането ми причини адска болка. Сподавих нов вик и се спрях по гръб. Измъкнах от косата си някакво водорасло и изругах на глас. Дишай, Джак.

След като се изправих на крака, най-напред се огледах наоколо. Тази стара фабрика определено беше изоставена. Всички прозорци откъм морето бяха заковани с дъски освен няколко счупени, които бяха залепени с полупрозрачно фолио. Когато стигнах до ъгъла на сградата, открих тесен проход, който извеждаше на улицата. Стар неонов надпис хвърляше дълги червеникави сенки върху околните стени. Проврях се през прохода, като пристъпвах на една страна, и излязох на улицата, която беше празна, ако не се смятаха няколко паркирани коли. Заоглеждах се за надпис на английски, но не видях такъв. Светофарът на близкото кръстовище мигаше в жълто. В далечината се виждаха някакви магазини, но ролетните им щори бяха спуснати. Нямах представа къде се намирам. Сърцето ми биеше учестено от загубата на кръв и изкачването; изведнъж ми се зави свят и ми причерня пред очите. Превих се на две и се подпрях с длани на коленете си.

Дявол да го вземе. По китката ми се стичаше кръв. Облегнах се на една стена, за да си поема дъх. Съсредоточи се. Състави си план. Измъкнах от портфейла си онази проста бяла визитка, на която имаше само телефонен номер от едната страна и воден знак с формата на лотос от другата. Извадих един от моите еднократни телефони и бавно набрах номера. Сума ти време звъня.