Рицарят на Шалион [Paladin of Souls - bg]

— Интересно — неутрално отбеляза Иста.

— Моят господар реши, че това е добър знак, че може би така ще си осигури неутралитета на Джокона по време на задаващата се кампания срещу Виспинг. Стига Илвин да беше съгласен. А скоро стана ясно, че Илвин… е, дотогава не бях виждала друга жена да му завърти така главата, нищо, че той си даваше вид на незаинтересуван. Винаги го е бивало повече по щекотливите шеги, отколкото по захаросаните комплименти.

Щом Илвин бе само две години по-малък от Арис…

— Лорд Илвин… или е по-правилно да го наричам сер ди Арбанос? Женил ли се е преди това?

— Вече е сер ди Арбанос, да — наследил е титлата на баща си преди десетина години, доколкото знам, макар че името е било почти всичко, което е получил в наследство от него. Иначе не — на два пъти почти се е сгодявал, но преговорите се провалили. Баща му го бил посветил на ордена на Копелето за известно време, докато Илвин е бил съвсем млад, за да получи образование, макар че, по собствените му думи, теологията така и не му легнала на сърцето. Но годините си минавали и хората започнали да приказват. Това определено го дразнеше.

Иста си спомни, че самата тя бе заподозряла ди Кабон в същото и изкриви лице в недоволна гримаса. И все пак, дори тази княгиня Умерю наистина да се бе превърнала в залежала стока, един брак с дребен квинтариански лорд, при това незаконороден син, говореше за странно занижени изисквания от страна на толкова високопоставена квадрианка. Дядо по майчина линия й е бил самият Златен генерал, ако Иста правилно си спомняше старите брачни съюзи на Петте княжества.

— Тя смяташе ли да приеме религията му, ако ухажването се окажеше успешно?

— Честно казано, не знам. Илвин беше толкова запленен от нея, че като нищо можеше да се съгласи и на обратното. Бяха удивителна двойка. Тъмно и златно — тя беше с онази класическа рокнарийска хубост, с кожа като пресен мед и коса в приблизително същия цвят. Беше съвсем… ами, беше си ясно накъде отиват нещата. Но имаше един човек, който никак не беше доволен.

Катилара си пое дълбоко дъх и очите й се смрачиха.

— В свитата на княгинята имаше един джоконски благородник, който бе завладян от ревност и негодувание. Искаше я за себе си, предполагам, и не можеше да разбере защо я дават на един враг. Общественото положение и богатството на лорд Печма едва ли надвишаваха с много тези на бедния Илвин, а той не можеше да се похвали и с военната репутация на Илвин. Една нощ… една нощ тя отпратила слугините си и Илвин… я посетил. — Катилара преглътна. — Според нас Печма сигурно е разбрал какво става. На следващата сутрин не могли да открият Илвин никъде, докато слугините й не влезли в нейните стаи, където заварили ужасна сцена. Събудиха ни — господаря и мен — Арис не ми позволи да вляза в стаите на княгинята, но се говори — тя сниши още повече глас, — че намерили лорд Илвин гол, целия оплетен в чаршафите й, в безсъзнание и окървавен. Княгинята лежала мъртва до прозореца, сякаш се е мъчила да избяга или да извика за помощ, с отровен рокнарийски кинжал в гърдите. А лорд Печма, заедно с коня, вещите си и с всичките пари на джоконското пратеничество, които му били поверени, беше избягал от Порифорс.