Една отделна реалност (Следващи разговори с дон Хуан)
- Автор: Кастанеда Карлос Сезар Арана Сальвадор
- Серия: На болгарском языке #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мира Антонова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Една отделна реалност (Следващи разговори с дон Хуан)». Краткое содержание книги:
— Струва ми се, че е невъзможно да се избегнат произшествията — казах аз. — Никой не може да контролира всичко около себе си.
— Точно така — каза дон Хуан язвително. — Но не всичко е неизбежно произшествие. Лукас не живее като воин. Ако беше така, щеше да знае, че чака и какво чака. И нямаше да кара онзи камион, когато е пиян. Той се блъсна в скалите край пътя, защото беше пиян и осакати тялото си за едното нищо.
За воина животът е упражнение по стратегия — продължи дон Хуан. — Но ти искаш да откриеш смисъла на живота. Воинът не се интересува за смисъла. Ако Лукас живееше като воин — а той имаше шанса за това, както всички нас — тоя щеше да построи живота си стратегически. И ако не можеше да избегне произшествието, което смачка ребрата му, щеше да намери начин да компенсира това положение или да избегне неговите последствия, или пък да се бори с него. Ако Лукас беше воин, той нямаше да седи в опушената си къща, умиращ от глад. Щеше да се бори до края.
Поставих алтернатива пред дон Хуан, използвайки като пример самия него, и го попитах какъв щеше да е изходът, ако самият той беше претърпял произшествие, при което да загуби краката си.
— Ако нищо не съм в състояние да направя и загубя краката си — каза той, — няма да мога повече да бъда човек, затова ще отида при онова, което ме чака там-навън.
Той направи широк жест с ръка, сочейки около себе си. Възразих, че не ме е разбрал. Бях искал да кажа, че за никой отделен индивид не е възможно да предвиди всички възможни варианти в своя всекидневен живот.
— Всичко, което мога да ти кажа — каза дон Хуан, — е, че воинът никога не е достъпен. Той никога не стои на пътя, в очакване да бъде напердашен. Така той свежда до минимум шансовете на неочакваното. Това, което наричаш произшествие, в повечето случаи лесно може да се избегне, освен от глупаци, които живеят както дойде.
— Не е възможно винаги да се живее стратегически — казах аз. — Представи си, че някой те чака с пушка с оптически мерник някъде. Той може да те съзре точно от петстотин ярда. Какво ще направиш?
Дон Хуан ме погледна с недоумение, а после избухна в смях.
— Какво ще, направиш? — настоях аз.
— Ако някой ме, чака някъде с пушка с оптически мерник? — каза той, явно имитирайки ме.
— Ако някой се с скрил от погледа ти и те чака. Няма да имаш никакъв шанс. Не можеш да спреш куршума.
— Не. Не мога. Но още не разбирам мисълта ти.
— Мисълта ми е, че цялата твоя стратегия изобщо не може да ти помогне в подобна ситуация.
— О, може. И още как! Ако някой ме чака някъде с пушка с оптически мерник, аз просто няма да отида там.
13.
Следващият ми опит във „виждането“ се осъществи на З септември 1969 година. Дон Хуан ме накара да изпуша две лули. Първоначалното въздействие беше еднакво с това от предишните опити. Спомням си, че когато тялото ми беше напълно вдървено, дон Хуан ме хвана за дясната подмишница и отидохме в гъстия пустинен чапарал, който расте на огромни площи около къщата му. Не мога да си спомня нито какво направих аз, нито какво направи дон Хуан, след като влязохме в шубраците. Не помня и колко дълго вървяхме. По едно време се оказах седнал на върха на едно хълмче. Дон Хуан седеше плътно до мен, от лявата ми страна. Не го усещах, но можех да го видя с крайчеца на окото. Имах чувството, че ми е говорил, макар че не можех да си спомня думите му. Усещах обаче, че знам точно какво беше казал, независимо от това, че не можех да го възстановя като ясен спомен. Имах чувството, че думите му са като вагони на влакова композиция, които отминават, а последната му дума е като квадратен вагон. Знаех коя е тази последна дума, но не можех да я кажа или да мисля ясно за нея. Беше като полубудно състояние с подобно на сън изображение: влак от думи.
После едва чух гласа на дон Хуан, който ми говореше.
— Сега трябва да ме гледаш — каза той и завъртя главата ми с лице към него. Повтори изречението три или четири пъти.
Погледнах го и веднага долових ефекта на блясък, който бях възприемал вече два пъти, гледайки лицето му. Това беше едно хипнотизиращо движение, една вълнообразна промяна на светлината в ограничени зони. Те нямаха определени очертания и въпреки това вълнистата светлина не се разливаше, а се движеше в рамките на невидими очертания.
Разгледах блестящия обект пред себе си. Той незабавно почна да губи своя блясък и познатите черти на лицето на дон Хуан изплуваха, или по-скоро се насложиха върху избледняващия блясък. Тогава като че ли отново фокусирах погледа си. Чертите на дон Хуан избледняха, а блясъкът се увеличи. Бях насочил вниманието си върху една зона, която трябваше да бъде лявото му око. Забелязах, че там движението на блясъка не беше ограничено. Долових нещо, което може би приличаше на експлозии от искри. Експлозиите бяха ритмични и наистина изпускаха нещо като частици светлина, които долитаха до мен със забележителна сила, а след това се отдръпваха, сякаш бяха ластични нишки.